Тогава Оливия ме дръпна за ръката, за да ме подкани да пресечем улицата.
— Каквото и да ти се е случило, Марина — каза ми тя с уморен глас, — уверявам те, че сега си на едно привилегировано място.
Докато я следвах почти тътрейки се, аз стиснах устни, но премълчах възмущението си. За коя се мислеше тя? Не знаеше колко страдам. Не знаеше нищо за мен. Не знаеше.
— Искам да кажа, че когато животът ни удари здраво и ни извади от състоянието ни на комфорт, всичко е ново, искаш или не, а човекът, който си ти, подлежи на пренаписване. Знаеш ли какво е предимството ти? — продължи тя, като си вееше с бяло като ленената ѝ рокля ветрило, а двете стъклени пеперуди, които висяха от ушите ѝ, сякаш летяха около нея.
Внезапно се втурна към мястото, където един полицай се готвеше да вдигне оставения там велосипед.
— Полицай! Полицай! Мое е! Мое е! — извика тя, като тичаше комично с розовата шапка в ръка.
— Госпожо, вече за четвърти път ни се обадиха, че велосипедът е в зона, запазена за консулството. Не може да го оставяте тук.
Тя изви устни и заговори със сладък глас:
— Наистина не знаех. Мислех, че площадът им трябва само следобед. Никой никога не паркира тук.
— Също ни уведомиха, че колата на консулството е била одраскана. Знаете ли нещо за това?
Оливия отвори широко очи.
— Нима мислите, че жена като мен е способна на подобно нещо? Най-много да съм оставила малка драскотина с велосипеда, когато съм го изкарвала, възрастна съм и ми е много трудно да маневрирам.
Полицаят, широкоплещест и тъмен като ротвайлер, сдържа смеха си. Беше млад, с ъгловати черти, сякаш прокарани с бояджийски пистолет, с месести устни, много черни очи, кръгли скули и мургав тен.
Оливия се извини и му остави визитната си картичка, за да говорят със застрахователя, щяла да заплати всякаква щета и глоба с удоволствие. Полицаят прочете на глас: „Елена Фере“, и се сбогува с едно: „Благодаря, приятен ден, госпожо Фере.“ Оливия извади една лилия от букета, връчи му я с думите: „Благодаря, младежо, пожелавам ви прекрасен ден“, и двамата останаха много доволни.
После ме дръпна за ръката, за да продължим пътя си.
— Почакайте, госпожо! — извика полицаят зад нас. — Не взехте велосипеда!
— Не нося ключа от катинара, полицай! Но не се безпокойте, ще дойдем за него!
Когато завихме на ъгъла с улица „Аточа“, не се стърпях и я попитах:
— Значи, не се казваш Оливия?
Тя вървеше толкова бързо, че замалко да изгуби единия си сандал по пътя.
— Ще ти дам един съвет, скъпа. Искай визитна картичка от всички и остави белег на онези, чиито притежатели не ти допадат. Много са полезни в такива случаи.
Оказа се, че въпросната Фере е била хазайка на нейна добра приятелка, на която така и не върнала депозита. Тези малки жестове, въздаващи справедливост, ѝ доставяха удоволствие.
— Не е ли по-добре да вземем велосипеда?
— Не, защото не е мой.
Вървях зад нея все по-объркана. Отминахме театър „Монументал“, където музикантите пушеха на групички около калъфите с инструментите, преди да влязат на репетиция, и стигнахме до една внушителна сграда на номер 34 — старинен дворец, който с гордост излагаше на показ аристократичното си минало.
Качихме се по широките протъркани стъпала до първия етаж. Оливия натисна звънеца и отвътре се разнесе глух звън. На една метална табела пишеше КОЛИБРИ.
Иззад вратата се появи руса жена с кожа, прозирна като малиновочервения тюл на роклята, която обвиваше пищното ѝ тяло. Истинска Рубенсова нимфа.
— Здравей, скъпа. — Оливия звучно я целуна по бузите, а другата ѝ върна целувките във въздуха. — Отслабнала ли си?
Тя се разсмя със звънлив и сочен като извивките ѝ смях.
— Ти наистина умееш да ме развеселяваш. — Тя глътна корема си. — Една жена никога не е достатъчно слаба и никога няма достатъчно пари.
— Предполагам, че това не е цитат на Байрон.
— Не, но би могъл да бъде. На Коко Шанел е.
Заключението, до което бе стигнала богатата и изискана богиня на модата, беше мантра за тази жена викинг, която управляваше един от най-известните шоурумове в града.
А какво означаваше шоурум? — запитах се аз, когато влязох.
— Това е Марина, новата ми помощница — обясни ѝ Оливия, докато си сваляше сламената шапка и доближаваше лицето си до един вентилатор. — Избрах я, защото не разбира нищо от цветя, случило ѝ се е нещо, за което не иска да ми разкаже, и трябва да ѝ помогнем, но още не знам с какво. Новодошла е в квартала.