— Знаеш ли, Марина? Ние, мадридчаните, сме проявили изключителна небрежност, защото сме успели да изгубим останките на петима гении на световната литература в само един квартал: Кеведо, Калдерон, Сервантес, Лопе де Вега и Гонгора.
Оливия се разсмя.
— Не се знае къде са гробовете им? На нито един? — попитах изумена.
И се спънах за пореден път с подарените ми нови сандали.
Според Оливия при това положение нямаше нужда да търсим костите им, достатъчно беше да пазим книгите им.
Искаше ми се да бях се осмелила да кажа, че съм следвала история, че археологията е била моята страст и че много бих се радвала да посетя разкопките, но когато се готвех да го направя, Франсиско се сбогува с нас пред входа на хотела, защото според него не беше подходящо облечен. Изпратихме го до площад „Индепенденсия“[2] — дума, която ме бе преследвала през целия ден — и там се раздели с нас. После тръгна бавно под слънцето, което в този час вече печеше силно.
Когато се върнахме отново на площад „Леалтад“[3] — определено този квартал беше пълен с многозначителни понятия, — и стигнахме до целта си, аз останах вцепенена пред вратата на градината. Вътре — каскада от звуци на пиано, прохлада на друг оазис, бели плетени столове, каменни балюстради, сервитьори с ръкавици. Оливия ме побутна.
— Кога за последно си направила нещо за пръв път? Хайде. Имаме десет евро и ще ни стигнат точно за две кафета с лед в хотел „Риц“. Заслужаваме го.
В този ден ме остави да наблюдавам и да я придружавам. И в този ден открих много неща за нея, но също и за мен самата. Например, че постоянно се извинявах. Бих се извинила, че влизам в „Риц“ дори с държането си. Никога не се бях замисляла колко струва кафето в такова заведение. Просто бях решила, че не е място за мен. Че не съм достойна за него. И някой несъмнено щеше да забележи това. Но не… сервитьорите ни поднесоха кафето в прекрасни чашки от толкова фин порцелан, че все едно бяха направени от черупка на яйце. На съседната маса закусваше френско семейство с бебе, светло като албинос и много грозно според Оливия. Коментарът ѝ ме развесели, защото не беше злонамерен, но беше много на място. На друга маса двама японци с лаптопи също закусваха.
Започвах да харесвам Оливия. Макар че понякога се дразнех от коментарите ѝ за мен, харесваше ми начинът, по който се държеше или по-скоро, по който съществуваше. Зорките ѝ очи на птиче, червената ѝ, избледняла от годините коса, паузите, които правеше между думите, когато мислеше, но най-вече въздействието ѝ върху хората. Трябва да призная, че по едно време помислих, че не е наред с ума. Особено когато установих, че подписва фактурите на кредитната карта с имена на починали знаменитости. Само в един ден видях как се подписва в „Риц“ като Мерилин Монро, в аптеката на площад „Света Ана“ като Джуди Гарланд, а на едно съобщение от съда — Магьосникът от Оз.
Беше ясно. Оливия беше скарана с правилата.
„Не смятам да следвам един безумен график и да вечерям по светло през лятото само защото германците са решили, че така се спестява енергия“ — отсече тя, когато в същата градина на „Риц“ французите с грозното бебе я попитаха за часа и тя реши по някаква нейна логика, че не е единайсет, както беше, а дванайсет. Оливия бе решила да следва светлината — също както цветята, — без да сменя времето през есента и пролетта. Според нея часът на нашите циркадни биологични часовници не можел да се променя току-така, нито циклите на съня да се нарушават току-така. Когато преставаме да следваме тяхното мерило за светлина и тъмнина, качеството на живота ни намалява и през повечето време се чувстваме нещастни.
Признавам, че в началото тези нейни странности ме притесняваха — мен, царицата на позволеното, пазителка на общоприетото, робиня на правилата и на това, което се очакваше от мен.
Спомням си, че в онзи ден направих и друго откритие — Оливия умееше да чете в хората. Класифицираше ги като цветята си. Обичаше да си представя живота и навиците на анонимните минувачи, които минаваха от другата страна на огромните прозорци на магазина ѝ.
Оранжерията всъщност беше отлична наблюдателница. Стъклена кутия, откъдето наблюдаваше живота, скрита зад листата на растенията си. И по същия начин, по който класифицираше цветята си, класифицираше с обич хората, които я заобикаляха. Вярваше, че ние, жените, имаме голяма прилика с цветята, и затова откриваше в тях, и по-конкретно в жените от моето поколение, разнообразен каталог, който можеше да се изучава в зависимост от хабитата, растежа, развитието и защо не, от синдромите, като под „синдром“ разбираше онази съвкупност от симптоми, които се появяват заедно, явления, които протичат едновременно и които характеризират определена ситуация. Много от нейните „екземпляри“ вече бяха прекрачвали прага на оранжерията ѝ. „Всъщност много е възможно днес да се запознаеш с няколко от тях“ — каза тя развеселено.