Гледах я втренчено и в същия този миг, без да знам защо, поисках да принадлежа към тази категория повече от всичко на света.
— И какви са тези жени?
Пусна ръката ми, сякаш отвори клещи, и се обърна към мен, повдигайки тънката си червена вежда със сребристи отблясъци в нея.
— Кажи ми кое цвете би взела днес от всичките тези?
Дори не се огледах наоколо. Почувствах същото присвиване на стомаха, както когато ме изкарваха на черната дъска.
— Никога не съм купувала цветя — казах колебливо.
— Аха. А когато са ти подарявали, кои си харесвала?
— Никога не са ми подарявали — сведох брадичка аз.
Тя изцъка с език.
— А сега? Не виждаш ли някое, което да ти харесва? Хайде…
Видях само цветни петна. От нервите и от горещината имах чувството, че двете сме част от картина на Моне. След дълго мълчание отговорих:
— Кои са най-подходящи за гробище?
Оливия впери в мен малките си светли очи, без да мигне, подобно на щраус.
— Да ти призная, не знам. Не познавам вкусовете на покойниците.
После ме пощипна по брадичката.
— Наистина не съм имала нито едно от твоя вид в градината си. — Усмихна се доволно. — Е, ще дойдеш ли утре? При тази гореща вълна трябва да започнеш час по-скоро, или всичките ми цветя ще се съсипят за един ден.
— Искаш да ти бъда помощница?
— Предполагам, че щом си тук, и особено след съобщението ти, условията в обявата са ти допаднали.
Поклатих глава. Скрих ръцете си в джобовете на дънките.
— Може ли да ти отговоря утре? — успях да промълвя аз.
Тя сбърчи вежди, сякаш не разбираше думите ми, и избърса потта от дългата си шия с ефирна кърпичка от жълта коприна.
— Скъпа, животът е неотложна задача… Вече е много късно. Следователно утре ще бъде съвсем късно. Ако приемаш, трябва да ми кажеш сега.
Не знам защо в онзи момент не казах на Оливия, че се е объркала. Е, всъщност знам. Защото за пръв път нещо в живота ми се раздвижваше след цяла година, прекарана във вцепенение.
Тя изпразни лейката в една саксия и щурецът престана да пее. Коленичи до растението и зачака. Пръстта започна да мърда и насекомото излезе от скривалището си замаяно, намери един от пръстите на Оливия и се изкачи по него, все едно че беше асансьор.
— Ето къде си бил, малък клошар такъв… — каза тя, докато го изпращаше любезно до изхода. После се обърна: — А ти затвори на излизане, ако обичаш.
Нещо ме накара да остана на мястото си. „Трябва да започнеш да живееш и да престанеш да мислиш как да го правиш.“ С тази фраза завършваше всеки сеанс с терапевта ми.
— Приемам — казах, като я последвах до градината. — Макар че не разбирам нищо от цветя.
Тя се обърна, изтърси копринената си пола и скръсти ръце.
— Вече знам това. Но притежаваш много други неща, които ме интересуват. — Избърса деликатно потта от челото си. — Сега знам, че си честна и че не умееш да казваш „не“, защото през цялото време не ми възрази нито веднъж. Знам, че ти е трудно да вземаш собствени решения и да изразяваш предпочитанията си. Също знам, че си новодошла в квартала, защото това място е стратегическо и те видях да минаваш няколко дни с торби с покупки, което означава, че не си разопаковала багажа си, защото беше с едни и същи дрехи. — Огледа ме изпитателно от горе до долу. — Не се гласиш за никого, нито дори за себе си. Знам, че живееш сама и че не си свикнала и затова не се свърташ вкъщи, че имаш ниско кръвно, защото влачиш краката си по улицата, и че това, което току-що направи тук, с мен, е една промяна. И да, дадох си сметка, че не разбираш нищо от цветя. — Тя се отправи отново към вътрешността на оранжерията. — Ела утре и ще видим какво можем да направим по въпроса.
Споразумяхме се с утвърдително кимване от моя страна и с намигване на едно от сините ѝ очи. Вместо договор Оливия избра за мен африкански теменужки в малка саксия, а после ме помоли да не ги преполивам, трябвало да траят толкова време, колкото и работата ми в „Градината на ангела“. „И колко ще бъде това?“ — попитах. На което тя ми отговори развеселена: „Но, скъпа, как мога да знам?“ После роклята ѝ на листа се сля с растенията и тя изчезна.
Докато вървях надолу по улицата, като заобикалях чистачите, които миеха улица „Уертас“, и се питах какво ми се бе случило току-що, за пръв път осъзнах, че никога преди не бях импровизирала. Поради някаква причина винаги мислех, че спонтанността ми би била опасна, а интуицията ми — грешна.