По онова време обаче вече знаех, че животът е представление, в което играеш, без да си репетирал. Че винаги е премиера. На това ме научи твоето отсъствие. А след лятото, което промени живота ми, бях напълно уверена в това.
Излизаш на сцената без грим и без да си научил ролята си. А аз винаги съм страдала от сценична треска. Може би поради това не бях вземала много собствени решения през живота си. Затова предпочитах да ги вземаш ти, а аз да бъда твой статист. Предполагам, че ми се е искало да съм сигурна, че знам ролята си, преди да се изправя пред публиката, да съм сигурна в аплодисментите на финала. Беше много по-лесно да предоставя ролята на главен герой на живота ми на друг. За да не привличам твърде много внимание, в случай че сгреша някой от монолозите си; за да остана незабелязана от критиката; за да бъда спасена от безизходицата от онзи, който има по-главна роля. Не ставаше дума да съм вторият главен герой; ставаше дума да играя второстепенна роля в собствения си живот.
Когато стигнах до апартамента, имах чувството, че влизам в пещ на крематориум. Дълго се чудих кое е най-подходящото място, където да поставя теменужките. От какво се нуждаеха? От светлина, вода, влага, студ, топлина? Нямаше да успея да ги опазя дори една седмица. Бях сигурна в това. Накрая ги оставих на перваза на прозореца в спалнята ми. Задушаващата суха жега и настойчивата песен на един щурец ме държаха будна цялата нощ.
Метаболизмът на оазисите
Коя бях преди три месеца?
Отговорът е прост. Същата, която бях през последните двайсет години. Точно половината от досегашния ми живот.
Искам да уточня, че ми е адски трудно да говоря за себе си. И още по-трудно ми е да се провъзгласявам за главна героиня на една история. Обещах обаче да направя усилие. Да застана в центъра на живота си и на историята си. И отново се питам:
Коя бях преди три месеца?
Една объркана четирийсетгодишна жена, която върви по твърде тесните тротоари в центъра на Мадрид в най-горещото лято на века. Жена, която от години не е излизала от дома си, без да се гримира, и то не от кокетство, а защото никога не е харесвала лицето си, и която сега не си спомня кога за последен път си е измила косата. Която тътри краката си по пътеките на един нов супермаркет, приличащ ѝ на непреодолим лабиринт, защото млечните продукти не са отстрани на касата, плодовете и зеленчуците нямат обичайния си вид, а са нарязани, обелени и поставени в кутийки, сякаш са бонбони.
Бях влязла, носейки последния куфар, който бе останал в предишния ми дом, с неотложното желание да се почувствам сигурна в новото ми обкръжение — супермаркет, пералня, аптека и зала за фитнес. Това бяха според приятелката ми Лорена четирите основни посоки, които щяха да ми помогнат да се ориентирам в новия си живот. Защото никога не бях живяла сама и щеше да ми е трудно. Защото вече от една година Оскар го нямаше и аз трябваше да започна да преодолявам отсъствието му. Защото траурът не може да продължи повече от година. И точка.
Казвам се Марина. И от всички твърдения на Лорена имаше едно, което е повече от очевидно — никога не съм била сама. Винаги съм била с някого. Винаги съм била с него. И сега, когато се осмелих да напиша тази история, предпочитам да казвам „с теб“.
На нито една снимка не съм сама. Винаги се снимах с теб. Или пък ти ме гледаше от отсрещната страна. Или се появяваше сянката ти. Или част от пръста ти закриваше обектива. Макар че жената на снимката бях аз, на нея беше изобразен твоят поглед върху мен. Не бях аз самата. Бях онази аз, която беше с теб.
И внезапно стана много трудно да живея.
Искам да кажа, основните неща. Онези, които преди бяха автоматизирани, сега предизвикваха в мен ожесточен вътрешен спор.
Например да избера какво да ям. Осъзнах това, докато държах кутия с екологични яйца, на чийто капак пишеше, че са от „свободно гледани кокошки“. Това ме обърка. В предишния ми квартал яйцата си бяха яйца и никога не се уточняваше гражданското състояние на кокошките. Изпитах солидарност с тях. И аз не исках гражданското ми състояние да се уточнява където и да е.
Неомъжена?
Необвързана?
Сама?
Не, не бях подготвена. Осъзнах в същия този миг, че не мога да приготвя само едно яйце. Щях да се натъжа. Щях да се разболея. Защото винаги бях приготвяла две. А не можех да го сваря, защото ги ядяхме варени само вечер. И винаги бяха две. Никога едно. Отхвърляме яйцата, реших аз. Също и листното цвекло. Защото преди не го харесвахме, но започнахме да го харесваме заедно. Едновременно. Научихме се да го приготвяме заедно по време на ваканцията в онази селска къща в Гуадалахара. Отхвърляме и листното цвекло.