В тази книга се разказва историята на Марина — жена, която, въпреки че винаги е изпитвала ужас от морето, решава, противно на всякакво предвиждане, да прекоси за осем дни протока. Нищо повече. При това сама. При това на яхта, която не умее да управлява. Всичко е много логично.
Самоубийца ли е?
По принцип не. Прави го, за да изпълни едно обещание. И заради една среща, състояла се три месеца по-рано. На сушата. В град без море, Мадрид, но в квартал, покровителстван от Нептун. Макар и само от статуята му. Марина ще открие главната причина, поради която решава да извърши това безумие, по време на пътуването и докато пише. Или поне така ми казаха. Едно приключение по всички правила. Приключение с главно действащо лице една жена.
Свободна.
Безстрашна.
Едва ли. Човек, който като мен винаги е искал написана следващата сцена от живота му и който се е ограничавал само да я представи, се ужасява от тази неяснота.
Чета и препрочитам изчисленията за пътуването — осем дни с начална точка Картахена и крайна — Танжер. Трябва да плавам по дванайсет часа на ден, за да стигна до целта. Само като си помисля за това, примирам от страх и изтощение. Виктория, която е безпогрешна с числата, направи изчисленията за четири възела, с над един час за приставане или хвърляне на котва, което прави още двайсет часа допълнително. Трябва да прекарам сто часа на тази лодка и ако не спазя графика, ще ми свърши горивото. И хранителните припаси. И водата. Освен това изхарчих всичките пари, които спечелих през тези три месеца работа в „Градината на ангела“, за да извърша това безумие.
За момента само знам, че започнах това пътуване без разрешение, при положение че дори нямам документ за управление на собствения ми живот.
Това е истината.
Винаги съм пътувала на мястото на помощник-капитана.
Може би поради това се отучих да вземам решения или може би никога не съм знаела как се избира посока. Защото посоката вече я избираше ти. А аз бях твоят багаж. Но сега теб вече те няма и нито тази лодка, нито аз имаме капитан.
И още един въпрос — дали „Питър Пан“ е разбрал, че плава без капитан?
Мисля, че още не, защото засега напредва бавно, наперено, въпреки че още не съм се осмелила да вдигна платната — не си заслужава труда при толкова оскъден вятър, освен това, да не се лъжем, също не смея да изключа мотора. Междувременно се възползвам от великодушието на морето, което е решило да ме улесни, за да започна. Има обаче нещо, което научих, откакто ти си отиде — че вечността също е преходна. И че времето е илюзия на ума.
Затова времето течеше толкова бавно, откакто ти ме напусна преди една година, но толкова бързо през последните три месеца — затворих къщата; преместих се в центъра; осмелих се да изкарам „Питър Пан“; изпълних обещанието, което дадох.
Колко интересно нещо е времето.
И същевременно колко неподвластно на науката.
Нима само от три месеца познавам Оливия? И останалите?
И се забърках в тази авантюра заради човек, който наскоро се появи в живота ми? Наистина?
Прехвърлям мислено списъка на хранителните продукти, които нося: шест кутии зелен фасул, дванайсет с риба тон, паста, мляко на прах, четири пакета сухари, кафе, шест шоколада, осем пликчета разтворими супи… но най-вече водата. Бидонът с вода. И горивото. Не мога да престана да мисля за нафтата и водата.
Ако не престана да мисля за този списък, ще полудея. Трябва да съм нащрек, но също да обуздая страха, в противен случай ще се изтощя още преди да съм започнала.
„Къде отиват вълните?“ — попитах те онзи следобед, когато ти все още имаше сили да седнеш зад руля с мушамата си и бялата фуражка, с непохватно завързаното синьо шалче на врата. Какъв лош знак, Оскар. Много лош. Не ми изнесе лекция, както друг път щеше да направиш.
Ти запази мълчание. Мълчание, което скоро щеше да запазиш завинаги.
Същото, което пазиш и сега.
Дори след като си отиде, продължи да ми даваш указания. Ти печелиш. Отправила съм се натам. Трябва обаче да те предупредя, че не спазих цялото ни споразумение — няма да повярваш, но не потърсих друг капитан, който да ме заведе.
Отивам сама. Казах ли ти го вече?
Че съм луда?
Дано.
Хайде. Кажи това, което се опасявам, че ще кажеш. Че няма да успея. Съжалявам, но за пръв път няма да се съобразя с теб.