За момента и за твое сведение успях да изведа „Питър Пан“ в открито море въпреки неблагоприятния вятър, въпреки вълнението, дори въпреки спомените за теб. Вярно, че замалко да претърпя злополука на излизане от пристанището „Ла Дукеса“, и се запитах защо да слушам една побъркана червенокоса жена, която наскоро влезе в живота ми, а не теб, който ме познаваш от съвсем млада. Макар че понякога само хората, които срещаме, когато сме възрастни, са в състояние да ни видят такива, каквито сме, а не каквито сме били. Може би онази Марина, която ти познаваше, не би могла да предприеме това приключение сама, а тази, която Оливия познава, може. Иска ми се да мисля така. И точно това ще открия през следващите осем дни.
Също постоянно прехвърлям в ума си всичко онова, което научих през тези години, когато плавахме заедно. Списъци с препоръки, съставени „на живо“, когато плавахме заедно, или взети от ръководството за управление на яхта, което проучих с Касандра през това вече отминаващо лято. Дребни неща. Простички неща. Неща, които на сушата не биха имали значение, но които в морето могат да ти спасят живота — например въжетата се навиват винаги в посока на часовниковата стрелка. И винаги трябва да са застопорени. Никога не се хвърляй във водата, без да пуснеш спасителния пояс и без да свалиш стълбичката… защото може би няма да можеш отново да се качиш, като в онзи трагичен филм. Как се казваше?… Няма значение.
Така или иначе, вече съм тук и не можеш да ме предпазиш — седнала на палубата на яхтата ти сред нощта и сред водата. Една глупачка, която трепери под дъждобрана, на чийто гръб е избродирана прекрасна теменуга — същата, която Аурора нарисува на главното платно, — и която се пита защо ѝ е толкова студено, като още е краят на август. Нищо чудно това да се дължи на страха ми от живота.
Каква странна съдба е тяхната, не мислиш ли? От дълго време ги наблюдавам. Тези женски вълни, които пробягват по едно мъжко море — някои се хвърлят и умират сред убежището на брега, но други се плъзгат в обратна посока навътре в морето и се разтварят в него. Предполагам, че съм била от първите, а сега ме плаши възможността да принадлежа към вторите.
Затова плавам сама.
За пръв път.
Без разрешение.
Без твоето и без това на пристанищните власти. Да, знам, че не съм капитан на яхтата ти. Както не бях и на живота ни.
И съм ужасена. Вече го казах. Защото никога не съм си разрешавала да правя нещо, което не е разрешено. Ти обаче също си тръгна без разрешение, Оскар. Нима поиска моето? Хората като теб не би трябвало да имат право да изчезват така неочаквано. Не разбираш ли? Остави на мен картите си, маршрутите, руля, мотора и посоката.
Не, нямаше право.
Още по-малко след това да предявяваш претенции.
Вятърът сега започна да духа от юг. Топъл и плътен вятър, който ми носи толкова спомени. „Питър Пан“ се полюшва, вдигнал брадичка самонадеяно, както правеше ти, когато заставаше с лице към вятъра. Може би вече е разбрал, че не пътуваш с нас, може би тази отмъстителна яхта иска да ме саботира. Никога не се разбирахме добре, защото винаги заставаше помежду ни. Но ще ти кажа нещо: вече съм тук, така че ще се опитам с всички сили да прекося протока, да стигна до Африка и да изпълня това глупаво обещание. Ще се размина с един плавателен съд откъм десния борд. Това вече ме изпълва с безпокойство. Не мога да искам морето да е пусто до протока. Само за мен. Изпитвам голям респект към протока. Ти знаеше това.
Внимание, това рибарско корабче, което виждам в далечината, влачи товар. Ако мина много близо до него, мрежите му може да се заплетат във витлото и тогава всичко ще приключи, преди да е започнало. Господи, как, къде и кога ще спя през тези осем дни?
Вятърът изглежда ленив. Ако обаче започне да духа с по-голямо желание, ще ти кажа какво ще направя — ще дръпна силно въжето, ще опъна голямото платно — ще успея ли сама да го вдигна? — и ще угася мотора. Ще направя това с известно опасение, вярно, но ще го направя, докато чуя характерното прокашляне във водата. Трябва да пестя гориво. Ти щеше да ме посъветваш да мина на платна, докато мога, като плавам близо до брега. Бих могла да го направя, ако изключа мотора. Дори това да означава да плавам повече мили, ще се възползвам от вятъра. Но не, все още не се осмелявам да го угася. Не съм излязла на разходка, така че нямам друг избор, освен да се опълча на вятъра. Но с радост бих опънала платното, за да видя онази голяма теменуга, която Аурора нарисува в средата му.
Колко ми липсват.
Възползвах се от този момент на затишие, за да се обадя в Мадрид. Въпреки проблемите с безжичния интернет, справих се достойно със скайпа. Момичетата се развикаха в унисон, когато ме видяха — на преден план Касандра и Виктория се боричкаха коя да работи с компютъра, Гала оправяше невъзмутимо косата си пред монитора, а Аурора бършеше сълзите си с една салфетка. Бяха напълнили чашите, за да вдигнат наздравица, и изглеждаха леко подпийнали. „Успях да изкарам яхтата“ — извиках им аз. И това предизвика бурни поздравления. Зад тях се виждаха прозорците на оранжерията, висящите саксии с цветя и внезапно усетих как ме жегна носталгия. Как е възможно точно сега да изпитвам по-силна носталгия по едно наскоро открито място, отколкото по целия ни съвместен живот?