Да се катери по стените.
Да се отърква в мебелите…
Спомням си, че това стихотворение на Вислава Шимборска ме въодушевяваше в студентските ми години. Тогава никой не знаеше коя е, а когато бе удостоена с Нобелова награда за литература, никой не можеше да произнесе името ѝ, без да си заплете езика. Предполагам, че това стихотворение ми харесваше, защото ти още нямаше котка, нито апартаментът ни беше пуст. Спомних си за него сутринта, когато отидох да затворя дома ни.
Влязох на пръсти, като че ме беше страх да не събудя болката и теб от вечния покой, в който беше потънал. Тогава до мен достигна шумът от лапичките му върху паркета и миг след това пухкавото му лениво телце се появи в края на коридора, срещу оранжевата светлина, проникваща през полуотворените щори. Седна и се прозя. Всичките тези негови котешки ритуали някак ме разведриха.
Сякаш нищо не се е променило,
Но въпреки това нещо се е подменило.
Сякаш нищо не е преместено,
но нищо не е на мястото си.
А вечер лампата вече не свети.
„Здравей, Капитан — наведох се аз, — ела, момче.“ А той ме изгледа с котешко равнодушие, изви черно-белия си гръб и се тръшна на пода не особено елегантно. Никакво тичане към мен, нито мяукане. Аз и не ги очаквах. Само ме гледаше със светлите си, обкръжени с черни кръгове очи, като ми даваше ясно да разбера, че винаги е бил твоя котка, а аз — твоя съпруга, на която не е нужно да се подмазва, стига винаги да има храна за кастрирани котараци в паничката.
Когато се изправих, усетих замайване, а след като затворих вратата, добих чувството, че съм в сауна. Тръгнах към него и когато стигнах до хола, разбрах защо се държи така. Беше се излегнал на мястото, където винаги бе имало килим. Обграден от призраците на картините, които сега бяха само тъмни сенки върху стените. На мястото на стола ти за четене имаше гора от кабели без лампа. Етажерките бяха празни. Голите крушки висяха от тавана. Непоносима миризма на урина се носеше в и без това задушливия въздух. Единствено легълцето на Капитан беше на мястото си, до радиатора.
Нещо тук не започва
в обичайния час.
Нещо тук не се случва,
както би трябвало.
Някой тук е бил и бил,
а после внезапно е изчезнал
и все го няма и няма.
Изгледа ме уморено. Стана. Изви отново гръб и започна да забива ноктите си в един въображаем килим. Скарах му се, за да подкрепя опита му за нормалност, и това го накара да потича игриво из хола. После се приближих до него и го почесах зад меките космати уши. Отри се в краката ми. Истината е, че винаги сме се разбирали добре с него. Макар че не ме посрещаше със същите ритуали, както посрещаше теб. „Скоро ще дойдат за теб“ — прошепнах му, докато вземах в ръце шестте килограма косми и тлъстини, и усещах топлото му мъркане до шията си. Тогава си помислих, че не трябваше да се съгласявам толкова бързо да го дам на свекърва ми. „Бих искала да го взема, той беше като негово дете“ — помоли ме тя. И каза твое, не наше, и при тази молба, плюс вложения в нея драматизъм, се съгласих. А сега не можех да се откъсна от това малко телце, защото беше единственото живо създание, което пулсираше от предишния ми живот.
Когато го пуснах, падна на крака, както повелява легендата за котките, и ме последва пъргаво до кухнята. Уверих се, че има достатъчно храна. После отвъртях крана на чешмата и изчаках водата да се източи, изплакнах паничката, напълних я със студена вода и когато я поставих на земята, той ме погледна, потопи бялата си кадифена муцунка и започна да пие, движейки малкия си език с шеметна бързина. Този ежедневен ритуал, в който двамата участвахме толкова сутрини, окончателно ме срина. „Нека само се върне — изрецитирах края на стихотворението, което вече започвах да намразвам, — нека само се покаже. Ще узнае, че така с котките не бива.“ И двамата останахме вгледани един в друг дълго време, без да разбираме нищо, докато аз упражнявах онази толкова странна способност на човека да плаче.
Денят на независимостта
НЕЗАВИСИМОСТ.
Тази дума, написана с главни букви, прочетох на мобилния си телефон, когато се събудих на един все още неразпознаваем от мен диван.
„Работата ще ти даде НЕЗАВИСИМОСТ.“
Това беше отговорът на Лорена на съобщението ми от предната вечер, в което ѝ казвах, без да давам подробности, че започвам работа. Лорена беше единствената приятелка, която запазих след смъртта на Оскар. Или единствената, която не беше наша обща приятелка. Беше от онези хора, които прибягват до главни букви, така че съобщението им да се запечата в ума ти.