— Това, което намекваш, Марк, е, че ти не си от приятелите, които в нужда се познават — тросна му се Цезар.
— Не, не е така! Но ако си решил с моите пари да финансираш някакви сензационни игри, тогава ги вземи назаем като хората. Няма защо да очакваш от римските търговци да заплащат твоите прищевки! — продължаваше Крас. — Аз ще ти дам пари на заем, при това няма да ти искам лихва.
— Не, благодаря. Ако го направя, ще се окаже, че те използвам. Ако ми се наложи да търся заем, ще се обърна към лихвар.
— Не можеш, нали си сенатор?
— Мога, пък дори да съм сенатор. Ако ме изгонят от сената, задето ползвам услугите на лихвари, Красе, скоро в Курията ще останат най-много петдесетина души. — Изведнъж очите на Цезар заблестяха. — Всъщност има нещо, което можеш да направиш за мен.
— Какво?
— Да ме свържеш с някой дискретен търговец на бисери, който ще се заинтересува от най-красивите перли на земята. Ще може да ги продаде двойно по-скъпо.
— Охо! Не си спомням да си декларирал бисери, докато изброяваше плячката, взета от пиратите!
— Не ги декларирах, нито съм декларирал петстотинте таланта, които задържах за себе си. Което означава, че отсега нататък съдбата ми е в твоите ръце, Марк. Достатъчно е да подхвърлиш името ми пред съда и с мен е свършено.
— Няма да го направя, Цезаре, ако ти спреш да ми налагаш глоби — ловко се измъкна Крас.
— Тогава най-добре отивай още сега при градския претор — засмя се Цезар. — Защото няма да ме купиш толкова лесно!
— Това ли е всичко, което си заделил за себе си: петстотин таланта и някакви си перли?
— Това е всичко.
— Не мога да те разбера и това е!
— Не се тревожи, не си единственият — успокои го Цезар и стана да си ходи. — Но бъди добър човек и ми намери купувач. Бих се оправил сам… ако изобщо знаех откъде да започна. Можеш да получиш един бисер вместо комисионна.
— О, задръж си перлите!
Цезар задържа само една перла — най-голямата, с форма и цвят на ягода. Не беше сигурен защо го направи. Навярно само с нея щеше да удвои сумата от петстотин таланта, които получи за останалите. Действаше по инстинкт, дори след като търговецът я видя и настояваше да я вземе.
— Ще изкарам шест-седем милиона за нея — въздишаше човекът.
— Не — отказа Цезар. — Мисля, че ще я задържа, Фортуна така повелява.
Колкото и лесно да харчеше пари, Цезар знаеше да води сметки и когато пресметна всичките си разходи до края на февруари, сърцето му спря. Касата с глобите навярно щеше да му донесе петстотин таланта; Бибул му беше дал да разбере, че ще допринесе със сто таланта при организирането на първите игри, априлските Мегалезии, а за римските игри през септември ще набави още двеста таланта. Цезар разполагаше и с близо хиляда таланта свои пари — всичко, което притежаваше, с изключение на безценните си поземлени владения. С тях вече не можеше да се раздели, те му гарантираха мястото в сената.
Според собствените му изчисления мегаленските игри щяха да струват седемстотин таланта, а римските — хиляда. Общо хиляда и седемстотин, точно колкото имаше. Работата беше там, че Цезар имаше и други намерения, не само да заплати провеждането на двата празника. Това всеки едил го правеше, разликата беше само във великолепието, което предлагаше един или друг. Той обаче имаше и други цели, като например да организира на Форума траурни игри в памет на баща си. Очакваше се и те да струват около петстотин таланта. Налагаше се да вземе пари на заем, а след това да обиди онези, които са му дали заема, като продължи да им налага глоби. Не беше много разумно! Това, че Марк Крас все още му прощаваше, беше само защото въпреки стиснатостта си и убеждението си, че приятелството винаги стои над държавния интерес, Крас го обичаше.
— Можеш да вземеш с каквото аз разполагам, Паунчето ми — предложи услугите си Луций Декумий, който помагаше на приятеля си със сметките.
Цезар беше доста изморен, а донякъде и отчаян, но все пак намери сили да се усмихне. Старецът — особняк до него беше неразделна част от живота му.
— Давай, татенце! Това, което имаш, няма да стигне да наема и двойка гладиатори.
— Ами аз имам почти двеста таланта.
Цезар чак подсвирна.
— Май съм се захванал с неправилен занаят! И всичко това си го измъкнал от бедните жители на Вия Сакра и Вик Фабриции, за да им гарантираш спокойствието?
— Капка по капка… — скромно изрече Луций Декумий.