— Виждаш ли какво направи? — рече на брат си Сервилия.
— Нужни са му повече физически упражнения и живот на открито. Освен това смятам, че си го водила на знахар. Кожата му изглежда още по-зле отпреди. Направо ме плаши.
— Брут не е твоя грижа.
— Според клаузите в завещанието на Цепион със сигурност е моя грижа.
— Вуйчо Мамерк вече изпълни всичко, както си му е редът. Ти не ни трябваш. В интерес на истината, Катоне, никой няма нужда от теб. Защо просто не отидеш да се удавиш в Тибър?
— Всички имат нужда от мен, това не подлежи на спор. Когато тръгвах на изток, момчето ти тъкмо започваше да посещава Марсово поле, вече си казвах, че все пак ще успее да израсне като истински мъж. Но сега го заварвам седнал като кученце в скута на майка си! И което е още по-лошо, позволила си му да се сгоди за момиче без никаква зестра, при това проклета патрицианка! Представи си що за болнави деца ще им се народят!
— Аз пък се надявам — отвърна с леден глас Сервилия — да имат синове като бащата на Юлия и дъщери като мен. Каквото ще да разправяш за патрициите и старата аристокрация, Катоне, у бащата на Юлия аз виждам всичко, което един римлянин трябва да притежава: великолепен войник, оратор и политик. Брут пожела годежа, идеята наистина не беше моя, но ми се ще аз да се бях сетила първа. Потекло като неговото струва много повече от всякаква зестра! И все пак за твое сведение бащата е гарантирал зестра от сто таланта. Пък и на Брут не му трябва младоженка с пари, нали е наследник на Цепион?
— Ако е готов да чака с години годеницата му да порасне, можеше да почака още малко и да вземе моята Порция — каза Катон. — Виж, това ще бъде една връзка, която бих подкрепил! Парите на моя скъп брат щяха да се разпределят между всички роднини.
— Аха, разбирам! — присмя му се Сервилия. — Истината ще бъде разбрана от всички, а, Катоне? Не искаше да си промениш името, но вече си измислил как най-добре да сложиш ръка на наследството! Моят син обаче няма да се ожени за правнучката на някаква си робиня! Само през трупа ми!
— Още не се знае — отвърна й той.
— Ако някой ден се случи, ще храня дъщеря ти с живи въглени! — закани се Сервилия. Даваше си сметка, че напоследък по-трудно се справя с брат си: Катон беше станал някак по-спокоен и по-неуязвим. Затова беше ред да извади най-страховитото си оръжие. — Като оставим настрана фактът, че ти, наследникът на една робиня, си баща на Порция, нека не забравяме и майката. Мога да те уверя, че няма да допусна синът ми да стане зет на една женичка, която не намира търпение да изчака мъжа си да се върне у дома!
Навремето Катон щеше да проглуши ушите й с крясъци и обиди, но днес той просто застина неподвижен и дълго време нищо не отвърна.
— Мисля, че подобно твърдение трябва да се докаже — рече той най-накрая.
— С радост ще го сторя заради теб. Атилия беше доста непослушна, докато теб те нямаше.
— Ох, Сервилия, ти си най-сериозното основание защо в Рим трябва да се приемат закони как да се държи езикът зад зъбите!
Тя лукаво му се усмихна.
— Ако не ми вярваш, попитай приятелите си. Попитай, Бибул, попитай Фавоний или Ахенобарб. Те бяха тук и са станали свидетели на това-онова. За никого не е тайна.
Катон прехапа устни.
— Кой е той?
— Ами кой друг, ако не най-големият римлянин от всички римляни… Разбира се, че Цезар. И не питай кой Цезар, от всичките Цезари само един има репутация в това отношение. Бъдещият тъст на моя любим Брут.
Катон се изправи, без да продума.
Веднага се прибра в скромния си дом на една скромна уличка в затворения от всички страни център на Палатина. Там беше настанил и приятеля си Атенодор Кордилион, почетния гост, по-важен дори от семейството му.
Като се замислеше, излизаше, че Сервилия има право. Атилия се беше променила. Най-малкото, защото си позволяваше от време на време да се усмихва и дори да взема думата, без той да я е попитал каквото и да е; нещо повече, гърдите й се бяха налели, а това по неизвестни причини го отблъскваше. Бяха минали три дни от завръщането му в Рим, но така и не я беше посетил в леглото (Катон по принцип предпочиташе да спи сам в най-голямата спалня в къщата), за да удовлетвори онези чувства, които дори достопочтеният му прадядо Катон Цензор беше смятал за естествена физическа склонност. Цензорът не само разрешаваше подобни отношения между мъж и жена (господар и робиня), но дори ги насърчаваше като достойни за възхищение.