Кое ли добронамерено божество го беше предпазило от погрешната стъпка? Да се вмъкне в своята законна собственост, без да знае, че тя е вече нечия друга. Катон потръпна от погнуса и с мъка преглътна. Цезар. Гай Юлий Цезар, най-отвратителният представител на едно пропаднало племе. Какво толкова беше харесал у Атилия, която самият Катон беше избрал именно защото бе пълната противоположност на закръглената, мургава и възхитителна Емилия Лепида? Не му беше трудно да отгатне мотивите на Цезар. Макар да се беше родил патриций, този човек си беше наумил да се превърне в новия демагог, още един Гай Марий. Колко ли бяха съпругите на закоравелите традиционалисти, които вече беше прелъстил? Ето, че сред рогоносците се нареждаше и той, Марк Порций Катон, все още твърде млад, за да влезе в сената, но очевидно един сериозен бъдещ противник. Това все пак беше добре! Излизаше, че Марк Порций Катон притежава силата и волята да се превърне във фигура на Форума и в сената. Цезар беше стигнал дотам да сложи рога и на него. Нито за миг не му мина през ума, че причина за позора му е Сервилия, защото нито за миг не би предположил, че между нея и Цезар могат да съществуват интимни връзки.
Е, Атилия може и да е допуснала Цезар до леглото си, но откакто го е сторила, Катон така и не беше лягал на заетото място. Това, което смъртта на Цепион само започваше, измяната на Атилия завършваше. Катон вече нямаше да се тревожи за нищо и за никого. Да се грижиш за другите, само причинява страдания.
Така и не разпита Атилия. Извика иконома си и му нареди да събере нещата й и да я изхвърли от дома. Нека я върне обратно при брат й. Няколко думи, надраскани на лист хартия, и всичко беше готово. Катон вече се беше развел с Атилия и нямаше да върне нито сестерция от зестрата на прегрешилата съпруга. Оставаше му само да стои в кабинета си и да слуша гласа й в далечината: как плаче, как пищи, как вика децата си, но как всеки път икономът я надвиква, а робите неумолимо бързат да изпълнят заповедите на господаря си. Най-накрая входната врата се отвори и затвори, а икономът почука на вратата на кабинета.
— Господарката Атилия си замина, господарю.
— Прати децата при мен.
Те дойдоха почти веднага. Бяха дочули суматохата, но нямаха представа какво се е случило. Че и двете бяха от него, Катон не можеше да отрече, нищо че вече имаше съмнения. Порция беше шестгодишна, висока, слаба и кокалеста, с гъсти, къдрави кестеняви коси, но беше наследила от баща си сивите, леко раздалечени очи, дългия врат и големия нос. Катон Младши беше две години по-малък от сестра си. Беше мършаво момченце, което неизменно напомняше на баща си за собственото му детство, когато онова парвеню, марсът Квинт Попедий Силон, го беше провесил през прозореца и заплашваше да го хвърли на скалите. С тази разлика, че Катон Младши беше по-скоро срамежлив и много лесно се разплакваше. Уви, отсега се виждаше, че Порция е умницата, че тя е наследила дарбата да философства и да държи речи. Излишни способности за едно момиче.
— Деца, току-що се разведох с майка ви заради изневяра — обясни им накратко Катон с възможно най-непринуден глас. — Те не е опазила семейната чест и с това е доказала, че е недостойна да бъде съпруга и майка. Забранил съм й да стъпва в тази къща и ви забранявам да я виждате.
Момчето едва ли разбираше и част от това, което баща му говореше, знаеше само, че нещо ужасно се е случило и че мама стои в основата му. Големите сиви очи се изпълниха със сълзи, устните му потрепериха. Не заплака само защото сестра му го сграбчи за ръката — знак, че трябва да се сдържа. А Порция, малката стоичка, която по-скоро би умряла, отколкото да разочарова баща си, стоеше неподвижна като статуя, без сълза да пророни.
— Мама е осъдена на изгнание — заключи дъщерята.
— Може и така да се каже.
— Още ли е римска гражданка? — заинтересува се Порция. И тя като баща си беше надарена с гръмовен и неприятен за ухото глас.
— Не мога да я лиша от него, Порция, а и нямам желание. Това, от което я лиших, беше участие в нашия живот, не за друго, а защото не заслужава. Майка ти е лоша жена. Лека жена, курва, пачавра. Забавлявала се е с един мъж на име Гай Юлий Цезар, типичен представител на патрицианското съсловие: подъл, развратен и старомоден.
— Наистина ли никога повече не ще видим мама?
— Не и докато живеете под моя покрив.
Тонът, с който бяха изговорени тези сложни думи на възрастен човек, беше достатъчно красноречив. Четиригодишният Катон Младши не издържа повече и избухна в ридания.
— Искам мама! Искам мама! Искам мама!