— Жилището ти е готово да те посрещне — усмихна му се многозначително Декумий. — Купихме ново легло. Много е удобно.
В студените сини очи на Цезар нещо проблесна. Той се ухили и съзаклятнически намигна на стария си приятел.
— Нека най-напред го пробвам, пък после ще отсъдя, татенце. Което ми напомня… Би ли занесъл едно съобщение до жената на Децим Юний Силан?
Луций Декумий свъси вежди.
— На Сервилия?
— Изглежда дамата е известна.
— Няма как да не я знаем. Тя е жестока с робите.
— Откъде знаеш? Навярно робите си имат своя собствена колегия на Палатина?
— Тези неща се разчуват, много бързо се разчуват! Не би се спряла да разпъне някой роб на кръст, ако реши, че им е нужен урок. Прави го насред градината, всички да видят. Е, което е истина, първо ги бият с камшик, та да не се мъчат дълго на кръста.
— Колко мило от нейна страна — подхвърли Цезар и започна да обяснява какво да й се съобщи. Луций Декумий едва ли му намекваше да не се сближава със Сервилия; още по-малко би си позволил да осъжда вкуса му. Не, той просто си вършеше работата, като му съобщаваше каквото знае.
Храната не означаваше нищо за Цезар: не беше нито лакомник, нито последовател на епикурейската философия. Докато обикаляше клиентите си, той си хапваше прясно изпечения геврек, донесен му от хлебарницата, собственост на Аврелия, и отпиваше студена вода. Икономът добре познаваше навиците му, затова беше донесъл още няколко табли с гевреци, та да закусят и посетителите. За тези, които предпочитаха, имаше кани с вино, също и малки гърненца със зехтин или мед. Правеше впечатление как клиентелата на Цезар нараства.
Някои бяха дошли без определена цел, просто да му напомнят, че са на негово разположение. Други обаче искаха препоръка за служба, надяваха се на протекции за току-що излезлия от училище син или пък се чудеха какво мисли Цезар за дъщерята на еди-кой си или за този или онзи имот? Неколцина бяха дошли да търсят пари и той ги посрещаше с разтворени обятия, сякаш кесията му беше бездънна като тази на Марк Крас. В действителност имуществото му беше твърде скромно.
Повечето от клиентите си тръгваха скоро след като Цезар приемеше поздравленията им и разменеше по някоя дума с тях. Онези, които се задържаха повече, се нуждаеха от написването или подписването на документи, затова търпеливо чакаха. В крайна сметка изминаха повече от четири часа, преди да си тръгне последният клиент. Останалите часове от деня принадлежаха изцяло на Цезар. Разбира се, посетителите не се бяха разотишли по домовете си: в мига, в който той прегледа кореспонденцията си и излезе пред входа на дома си, около него веднага се събра тълпа, която щеше да го следва през целия ден, където и да отидеше. Всеки патрон трябваше да покаже пред обществото своите клиенти!
За съжаление по времето, когато Цезар и свитата му се появиха на Форум Романум, там не завариха никого с по-високо положение. Озоваха се в долния край на Аргилет, заобиколиха Базилика Емилия и стълбата пред Курия Хостилия, за да се озоват в самия център на римския свят: сърцето на Форума, равно пространство, осеяно с много постройки и паметници, останали от различни исторически епохи. За последен път Цезар бе минал оттук преди петнайсет месеца. Но нищо не се беше променило. Нямаше и да се промени.
Кладенецът на Комициите зееше насреща му: миниатюрен амфитеатър, чиито трибуни се снишаваха далеч под нивото на площада. Това беше мястото за срещи едновременно на плебейското събрание и трибутните комиции. Мястото побираше около три хиляди души. От отсрещния край, някак странично спрямо входа на Курията, се падаше рострата — трибуната, от която ораторите се обръщаха към тълпата, скупчена в Кладенеца. Самата Курия Хостилия представляваше антична постройка, място за заседания на сената още от деня, когато цар Тулий Хостилий я беше издигнал преди повече от шестстотин години. Курията беше тясна да побере всички сенатори едновременно — особено след поредното разширяване на сенатския състав, наложено от диктатора Сула. Отвън сградата изглеждаше доста невзрачна, но пък се славеше с изящните си стенописи вътре. Изворът на Курций, свещените дървета, колоната със статуята на Сципион Африкански, носовете на пленените картагенски кораби, качени по съседните стълбове, статуите на известни римляни като страховития Апий Клавдий Цек или лукавия Скавър Принцепс Сенатус, издигнати върху масивни пиедестали, това представляваше пейзажът наоколо. Каменните плочи по Вия Сакра (Свещения път) бяха по-изтъркани от бордюрите край тях. Сула беше подновил бордюрите, но традицията забраняваше да се посяга на самия път. В отсрещния край на празното пространство, между две-три временни дървени конструкции, представляващи съдебните трибунали, се изправяха старомодните постройки на Базилика Опимия и Базилика Семпрония, а вляво от тях се намираше величественият храм на Кастор и Полукс. Беше истинска загадка как народните събрания и съдилищата можеха да действат на толкова тясна площ и многобройните препятствия. Но те се справяха.