Спътниците на Цезар благоговейно се отдръпнаха назад, докато той самият се изкачи до тежката резбована врата на храма. Беше облечен в бяла тога с широка пурпурна ивица по края на туниката под нея. Това беше официалното облекло за всеки римски сенатор. Към него Цезар прибавяше и венеца от дъбови листа, както повеляваше законът: при всяка своя публична изява, а настоящата беше такава, римските венценосци трябваше да напомнят на съгражданите си за своите бойни подвизи. Друг на негово място щеше да изчака някой от придружителите му да потропа на вратата, но той го стори сам. След което търпеливо изчака вратата да се открехне.
— Гай Юлий Цезар, квестор на провинция Далечна Испания под командването на управителя Гай Антистий Вет — представи се Цезар. — Дошъл съм да предам финансов отчет за изтеклата година, както изискват законите и традицията.
Човекът на вратата го пропусна и затвори след него. Клиентите на Цезар останаха навън.
— Доколкото знам, прибрал си се вчера? — посрещна посетителя началникът на хазната, Марк Вибий, в сумрачната си канцелария.
— Точно така.
— Няма защо да се бърза с тези дела, нали знаеш?
— Що се отнася до мен, имам си причина. Не мога да се освободя от квесторската длъжност до мига, в който предоставя отчетите.
Вибий примигна в недоумение.
— Тогава ги представи.
Цезар бръкна в синуса — гънката на тогата, която служеше като джоб — и извади седем свитъка. Всеки от тях беше подпечатан на два пъти: веднъж с пръстена на Цезар и веднъж с този на Антистий Вет. Но когато Вибий понечи да разчупи печатите на първия свитък, той го възпря.
— Какво има, Гай Юлий?
— Няма свидетели.
Вибий пак примигна.
— О, така ли. Нямаме навика да се тревожим от подобни дреболии — заяви той и отново посегна към свитъка.
Но Цезар протегна ръка и го сграбчи за китката.
— Предлагам ви да започнете да се тревожите от подобни дреболии. Това са официалните отчети за целия период, в който съм бил квестор на Далечна Испания, затова държа да присъстват свидетели при тяхното представяне. Ако времето не е подходящо подобни свидетели да се явят, нека си уговорим ден и час и ще дойда пак.
В стаичката сякаш стана по-хладно.
— Разбира се, Гай Юлий.
Но първите четирима свидетели, които се появиха, не бяха по вкуса му. Едва след като му бяха предложени общо дванайсет, той даде съгласие четирима от тях да останат. Прегледът на отчетите мина толкова бързо и в същото време беше толкова обстоен, че Марк Вибий зяпна от удивление. За пръв път се сблъскваше с квестор, който разбира от счетоводство, освен това Цезар притежаваше феноменална памет, позволяваща му да изброява своите данни, без да прави справки в документите пред себе си. Докато свърши с представянето, Вибий беше плувнал в пот.
— Трябва да призная, че никога не ми се е случвало да изслушам толкова добър отчет от страна на римски квестор. — Той избърса потта от челото си. — Всичко е както трябва, Гай Юлий. Нещо повече, Испания ти дължи само благодарности, задето си й спестил толкова усложнения и злоупотреби. — Последното беше придружено с добронамерена усмивка. Вибий си беше дал сметка, че надменният му събеседник се е насочил към консулската длъжност, затова си струваше да го поласкае.
— Ако всичко е наред, ще се радвам да получа официален документ от твоя страна. Подписан пред свидетели.
— Нямаше защо да ми напомняш.
— Много добре тогава!
— А кога ще пристигнат парите? — попита Вибий, докато изпращаше необичайния си посетител.
Цезар вдигна рамене.
— Не е от моята компетенция да знам. Предполагам, че управителят ще изчака края и на втория си мандат, за да донесе данъците от двете години заедно.
Вибий разочаровано възкликна:
— Вече ни омръзна? Това, което Рим би трябвало да получи още тази година, ще остане у Антистий Вет, и то достатъчно дълго време, за да го вложи от свое име и да натрупа печалба за себе си.
— Това не противоречи на закона, освен това не ми е работа да критикувам своя доскорошен началник — заяви Цезар и излезе навън.
— Аве, Гай Юлий! — отсече Вибий и затвори вратата.
Срещата беше продължила цял час и междувременно Форумът се беше понапълнил. Гражданите бързаха по делата си, преди да е настанало време за вечеря. Сред новодошлите Цезар разпозна Марк Калпурний Бибул, когото преди много години беше качил на един висок долап пред очите на шестимата им колеги — военни трибуни в армията на Лукул. И го нарече „Въшката“. Бяха се намразили от пръв поглед. Можеше да се случи с всеки. Бибул умишлено го беше обидил по начин, който изискваше физическа саморазправа. И все пак дребният му ръст не позволяваше на високия и здрав Цезар да го удари — нямаше да е почтено. Бибул му беше намекнал, че е успял да уреди за римската армия великолепната флотилия на витинския цар Никомед, предлагайки самия себе си на възрастния монарх. При други обстоятелства Цезар би се сдържал, но той го беше предизвикал буквално дни след като не друг, а военачалникът Лукул беше предположил същото. Да чуе подобна клевета за втори път му дойде твърде много; за наказание Бибул беше качен на тежкия долап, откъдето дори не беше в състояние да слезе сам. Това се случи в самото начало на цяла година съвместна служба в щаба на Лукул — по времето на обсадата на Митилена. Между двамата младши офицери се беше издигнала стена. Бибул щеше да му остане враг завинаги.