— Детинска приумица — отвърна Цицерон. — Ще му мине. — Интелигентните му тъмни очи се спряха върху Цезар и засвяткаха лукаво. — Спомням си, че и ти навремето ядоса добрите люде, Цезаре. Беше единственият човек в сената с дълги ръкави, че и пурпур по ръкавите.
Цезар се засмя.
— Скучно ми беше и си рекох, че така ще ядосам Катул.
— Наистина го ядоса! Като водач на добрите люде Катул се изживява за пазител на римските традиции.
— Като споменахме Катул, чудя се кога смята да довърши храма на Юпитер? Не виждам някаква промяна от миналия път.
— О, храмът беше осветен още преди година — рече Цицерон. — Виж, кога ще влезе в употреба, кой да ти каже? Сула беше докарал нашия човек едва ли не до просешка тояга. Знаеш, че големия дял от парите Катул трябва да ги отдели от собствената си кесия.
— Той може да си го позволи. Докато Сула беше в изгнание, Катул си трупаше парички при Цина и Карбон. Строежът на храма беше начин да му отмъсти.
— Е, да, отмъщенията на Сула бяха толкова необичайни, че и десет години след смъртта му все още си спомняме за тях.
— Няма как иначе, той беше пръв сред римляните.
— А сега Помпей се преструва на такъв — презрително изрече Апий Клавдий.
Цезар не успя да му отговори, защото Цицерон го изпревари:
— Радвам се, че се прибра в Рим, Цезаре. Хортензий доста остаря. Откакто го победих при делото с Гай Верес, вече не е същият. Ще ми се да имам сериозен съперник в съда.
— Доста остарял ли? Та той е само на четирийсет и седем! — учуди се Цезар.
— Не се преуморява — обясни Клавдий.
— В техните среди никой не се преуморява.
— Е, не бих казал същото за Лукул.
— Така е, ти ще знаеш най-добре, нали служи при него на изток? — съгласи се Цезар и кимна на придружителите си в знак, че ще си тръгва.
— Радвам се, че всичко приключи — поклати глава Апий Клавдий. — Но виж, пратих му достоен заместник! — изсумтя той злорадо.
— Какъв заместник?
— Малкия ми брат, Публий Клодий.
— О, това ще се хареса на Лукул, няма как! — засмя се на свой ред Цезар.
И така Цезар напусна Форума някак успокоен. През следващите няколко години в Рим имаше какво да се случи. Борбата нямаше да е лесна, а това му харесваше. Катул, Бибул и другите „добри люде“ щяха да се опитат да му попречат. Но се намираха и приятели: Апий Клавдий не беше обвързан с никоя политическа фракция, освен това беше патриций и би бил склонен да подкрепя събратята си.
Ами Цицерон? Откакто след онова брилянтно спечелено дело беше изпратил Гай Верес в доживотно изгнание, всички в Рим го познаваха. Цицерон се издигаше въпреки един голям свой недостатък: нямаше нито един славен предшественик, който да заслужава внимание. Той беше хомо новус, нов човек, т.е. парвеню. Беше наследник на почтена селска фамилия, но пръв неин представител с място в сената. Беше родом от същата област, където се беше родил Гай Марий, двамата бяха далечни роднини. Цицерон обаче се срамуваше от това и дори не забелязваше, че извън сената повечето римляни боготворят Марий. Цицерон криеше, че се е родил в Арпин, и се опитваше да залъгва всички край себе си, че е роден римлянин. Дори пазеше в дома си восъчните маски на семейните предци, нищо че това бяха роднините на съпругата му Теренция. Подобно на Гай Марий и той се беше оженил за представителка на висшето общество и разчиташе на връзките й, за да се добере до консулската длъжност.
Той беше кариерист — нещо, в което никой не може да обвини Гай Марий. Марий се беше оженил навремето за по-голямата сестра на Цезаровия баща — любимата леля Юлия. По подобни съображения Цицерон бе взел грозната Теренция. И все пак Марий гледаше на консулския пост просто като на трамплин към върховното командване в римската армия. Цицерон държеше на всяка цена да стане консул. Марий искаше да бъде пръв сред римляните. Цицерон искаше да докаже, че принадлежи към най-висшите обществени кръгове. О, той рано или късно щеше да успее. Никой не можеше да му съперничи в съда, което означаваше, че е събрал край себе си цяла армия от престъпници и мошеници с произход, които можеха да прокарват влиянието му в сената. Да не говорим, че си оставаше най-големият оратор в Рим, което беше причина други хора с влияние да прибягват до услугите му.
Цезар не страдаше от снобизъм, затова можеше спокойно да отдаде дължимото на Цицерон. Надяваше се да го привлече към себе си. Проблемът бе, че Цицерон никога не можеше да се задържи дълго време на нечия страна. Голямото му въображение и интелектът му подсказваха твърде много възможности, но той, вместо да ги използва, отстъпваше пред вродената си свенливост и се оставяше на течението. За човек като Цезар свенливостта беше най-големият недостатък. Ако Цицерон бъдеше на негова страна, той много по-лесно би изградил политическа кариера. Но дали Цицерон щеше да види предимствата, които един евентуален съюз помежду им би му донесъл? Това зависеше изцяло от волята на боговете.