Луций Декумий вече го чакаше. Беше седнал на ръба на кушетката и понеже беше нисичък, краката му висяха над тритона, изобразен на пода. В ръцете си държеше разпънат свитък.
— Навярно проверяваш дали сметките на Колегията са точни, преди да си ги предал на градския претор? — предположи Цезар.
— Нещо подобно! — съгласи се той.
Цезар отиде до водния часовник да се увери, че не е закъснял.
— Според това малко животинче е време да слезеш долу, татенце. Може и да не дойде навреме, още повече ако Силан не поглежда часовниците вкъщи. И все пак госпожата не създава впечатление да е безразлична към времето.
— Няма да ти трябвам, Паво, затова просто ще я въведа вътре и си отивам — сбогува се с него Луций Декумий и бързо се изнесе.
Цезар седна зад писалището и се зае с писмото до Орадалтида, царицата на Витиния. Едва беше нагласил листа пред себе си, когато вратата се отвори и влезе Сервилия. Цезар се оказа прав: гостенката ценеше точността.
Той се изправи и мина пред писалището, за да я посрещне. Стори му се любопитно, че тя му протяга ръка като мъж. Беше придърпал другия стол пред масата, нищо че не беше сигурен къде ще разговарят. Може би нямаше да е добре да поставя помежду им такова голямо писалище: при определени обстоятелства повече интимност би била от полза. Но майка му се оказваше права: човек трудно можеше да разбере жена като Сервилия. За да не сбърка, Цезар я настани на стола и се върна на мястото си зад писалището.
Сервилия беше доста запазена за своите трийсет и шест години. Беше облечена в елегантна, яркочервена роба — макар да се доближаваше до цвета на проститутските одежди, някак запазваше добрия тон и дори внушаваше чувството за целомъдрие. Да, Сервилия беше хитра! Лъскавият плат отразяваше така светлината, че изглеждаше по-скоро син. Косата й беше сресана на път, така че скриваше ушите й, и прибрана на кок. Доста необичайна прическа, но отново в рамките на благоприличието. Имаше малка уста, светла и гладка кожа, черни очи с тежки клепачи и дълги, извити мигли. Цезар подозираше, че усърдно скубе веждите си, но което беше най-любопитно: дясната й страна сякаш бе отпусната. Беше го забелязал и у сина й Брут.
Сервилия не бързаше да говори, затова той наруши мълчанието.
— С какво мога да ти помогна, домина? — попита я сухо.
— Глава на нашето семейство, Гай Юлий, е Децим Силан — отвърна му Сервилия, — но има някои проблеми, които засягат по-скоро покойния ми първи съпруг, Марк Юний Брут. Затова предпочитам аз да се заема с тях. Сегашният ми съпруг не е добре със здравето и аз гледам да не го товаря с излишни грижи. Искам да съм сигурна, че няма да изтълкуваш погрешно моите мотиви, нищо че на пръв поглед си присвоявам права, които по традиция принадлежат на мъжа в семейството.
Цезар продължи все така да я гледа с едва прикрито безразличие.
— Няма да изтълкувам нищо погрешно — увери я и се облегна назад.
Не беше лесно да определи дали думите му са я успокоили; Сервилия изглеждаше спокойна и уверена жена. И все пак в гласа й сякаш се усетиха нотки, които съдържаха някакво послание.
— Ти се запозна със сина ми Марк Юний Брут.
— Приятно момче.
— И аз така мисля.
— И все пак още е дете.
— Още няколко месеца. Посещението ми е свързано с него. Той сам настоява да не отлагам. — Лека усмивка заигра на устните й. — Младежта е нетърпелива.
— На мен пък не ми направи впечатление на нетърпелив — отбеляза Цезар.
— В повечето отношения не е.
— Значи това, за което разчиташ на моето съдействие, всъщност е някакво желание на младия Марк Юний?
— Именно.
— Ами след като спазихме протокола — Цезар тежко изпусна въздуха от гърдите си, — най-добре е да ми кажеш какво иска той.
— Да се ожени за дъщеря ти Юлия.
Сервилия се възхити на самообладанието му. Той дори не трепна.
— Тя е само на осем — отговори Цезар.
— И той още не е навършил възрастта да се жени, но силно го желае.
— Може да промени намеренията си.
— И аз така му казах. Но той ме уверява, че няма. Най-сетне успя да ме убеди, че е искрен.
— Не съм сигурен дали искам да сгодявам Юлия толкова отрано.
— Защо не? Двете ми дъщеря вече имат годеници, а те дори са по-малки от нея.