Когато малката Юлия забеляза баща си облакътен на перваза, лицето й грейна от радост. Тя хукна към него и успя да се покатери до прозореца, за да се сгуши в прегръдките му.
— Как е моето момиче? — попита я той и я отнесе на една от трите кушетки, където седнаха един до друг.
— Денят беше прекрасен, татко. Успяха ли да изберат правилните хора за трибуни?
Цезар се усмихна и покрай очите му се появиха бръчици. Кожата му беше доста светла, но след годините, прекарани на открито по площади, съдилища и бойни полета, беше почернял и само тези тънки бръчици още пазеха някогашната му белота. Тази особеност открай време правеше дълбоко впечатление на Юлия, която най-много го харесваше безмълвен и сериозен — така не се забелязваха белите ивици, напомнящи на бойната маска на някой варварски воин. Затова се изправи, целуна го най-напред по едната, а сетне и по другата страна.
— Знаеш много добре — рече той, след като ритуалът приключи, — че правилните хора никога не успяват да заемат всички места на изборите. Новата Колегия е както обикновено смесица от добри, лоши, посредствени, отвратителни и интересни личности. Но мисля, че тази година всички като цяло ще бъдат по-активни. Около Нова година на Форума ще кипи от живот.
Разбира се, Юлия беше добре запозната с политическите въпроси. Все пак и баща й, и баба й принадлежаха към политическия елит, нищо че съседите им в Субура (дори Мация) рядко се вълнуваха от политически интриги и нехаеха за решенията на сената и народните събрания. Именно за тази цел, още щом Юлия навърши шест години, Аврелия я прати да се учи при Марк Антоний Гнифон. Навремето той беше частен учител на Цезар, но когато при възмъжаването си Цезар надяна жреческите одежди на фламен Диалис, Гнифон беше създал собствено училище, където преподаваше на знатни деца. Юлия се бе оказала способна и любознателна ученичка и споделяше бащината си любов към литературата. С математиката и географията не се справяше така добре. Не притежаваше забележителната памет на баща си. Толкова по-добре, бяха отсъдили всички, които й мислеха доброто. Природно интелигентните момичета бяха радост за всеки дом, но интелектуалките се превръщаха в нещастие, най-вече за самите себе си.
— Защо стоим в трапезарията, татко? — попита озадачена Юлия.
— Имам новини за теб и искам да ти ги съобщя насаме. — Цезар вече беше решил да й каже всичко.
— Новините добри ли са?
— Не знам, Юлия. Надявам се да са добри, но само ти ще кажеш дали са такива наистина. Може би няма да те зарадват особено, но мисля, че с времето ще свикнеш.
Юлия веднага се досети за какво става дума.
— Намерил си ми съпруг.
— Точно така. Това радва ли те?
— Много. Откакто Юния се сгоди, непрекъснато ни дразни. И кой е той?
— Братът на Юния. Марк Юний Брут.
Цезар я гледаше право в очите и веднага забеляза удивлението й. Юлия обърна глава настрани. Видя я как тежко преглъща.
— Не ти ли харесва? — попита Цезар със свито сърце.
— Просто ме изненада, това е — отговори му внучката на Аврелия, учена още от люлката, че трябва да приеме всичко, което съдбата й отреди — от съпруга до рисковете около раждането. Юлия отново се обърна към него и този път големите й сини очи греха радостно. — Много съм щастлива. Брут е мило момче.
— Сигурна ли си?
— О, татко, разбира се, че съм сигурна! — отговори му толкова бързо тя, че веднага разсея съмненията му. — Наистина, татко, това е добра новина. Брут ще ме обича и ще се грижи за мен, сигурна съм.