— Права си по въпроса за удобството — притисна я Цезар още по-силно към леглото. — Ако не харесваш някого, не се чувстваш задължен да отстъпваш.
— Много си жесток — опита се Сервилия да го изпепели с поглед.
— Любовта и омразата са жестоки. Виж, ако хората просто се харесват, тогава са по-мили.
Но Сервилия, която никого не харесваше, намери начин да си отмъсти: заби грижливо поддържаните нокти на дясната си ръка в задника му и прокара пет кървави, успоредни линии чак до рамото му.
В следващия миг вече съжаляваше: Цезар сграбчи китките й и костите й болезнено изпукаха; Сервилия лежеше прикована на леглото, Цезар я пронизваше все по-силно и все по-надълбоко. Най-накрая тя неистово се разкрещя, без да знае дали е от болка или от екстаз; сигурна беше в едно поне за миг любовта й се беше превърнала в омраза.
Най-неприятните последици от срещата им се проявиха впоследствие. Петте драскотини го боляха, а щом свали вкъщи туниката си, Цезар установи, че още кърви. Бяха го ранявали на война, затова от опит знаеше, че се нуждае от нечия помощ, за да промие раните си. Ако Бургунд беше в Рим, би му помогнал, но той живееше с жена си Кардикса и осемте си деца в Бовила, където гледаше конете и овцете на господаря си. Луций Декумий беше твърде нечистоплътен, за да пипа раните, а пък Евтих щеше да сподели цялата история с любовника си, който пък щеше да я разпространи сред другите си любовници, както и в колегията на кръстопътя. Налагаше се да повика майка си.
Аврелия го погледна и ужасена възкликна:
— О, безсмъртни богове!
— Ще ми се и аз да бях безсмъртен бог, така нямаше да ме боли.
Тя отиде да донесе две гърнета: едното наполовина пълно с вода, другото наполовина пълно с кисело вино. Беше взела и няколко ленени кърпи.
— По-добре лен от вълна, защото вълната може да остави влакна в раната — обясни тя и започна да мие с виното. В очите на Цезар се появиха сълзи. Ако раните все пак се инфектираха след тази промивка, значи му е било съдено да умре.
— Сервилия ли ти го направи? — попита майка му.
— Сервилия.
— Що за връзка е това? — чудеше се Аврелия.
— Не много топла, както си личи — засмя се Цезар.
— Виждам. Някой ден ще те убие.
— Мисля, че съм достатъчно предпазлив, за да предотвратя това.
— Със сигурност не скучаеш с нея.
— Да, майко, с нея не изпитвам скука.
— Не мисля, че подобна връзка е полезна — отсъди Аврелия, след като избърса тялото му с кърпите. — Може би ще е най-мъдро да я прекратиш. Синът й е сгоден за твоята дъщеря, което означава, че двамата ще трябва да поддържате някакви формални отношения. Моля те, Цезаре, скъсай с нея.
— Ще скъсам, когато му дойде времето.
— Не, не се изправяй! — спря го Аврелия. — Чакай първо да изсъхне, а след това облечи чиста дреха. — Остави го на леглото и се разрови из раклата с дрехите. — Личи си, че Кардикса я няма. Момичето, което те пере, изобщо не си върши работата както трябва. Ще трябва да си поговоря с нея утре сутринта. — Върна си при леглото и хвърли дрехата до легналия Цезар. — Нищо добро няма да излезе от подобна връзка, да знаеш, изобщо не биваше да я започваш.
Цезар не отговори. Когато се изправи, за да облече туниката, майка му си беше отишла. Толкова по-добре.
На десетия ден от декември новите народни трибуни влязоха в длъжност, но не беше Авъл Габиний лицето, което направи най-голямо впечатление. Привилегията този път се падна на Луций Росций Отон, един от агентите на добрите люде. Той се обърна с отделна реч към представителите на конническото съсловие и сред бурни аплодисменти обяви, че е крайно време римските богаташи да си възстановят правото да гледат театър, отделени от простолюдието. Преди управлението на Сула само римските конници имаха правото да седят между третия и шестнайсетия ред в театъра, като първите два бяха определени за сенаторите. Но Сула, който ненавиждаше конническото съсловие, освен че заповяда екзекуцията на шестстотин души — конници, конфискува собствеността им и лиши от наследство децата им, стигна дотам да отнеме правото на останалите да се разпореждат с местата в театъра. Предложението на Отон беше възприето много добре и незабавно бе узаконено. За Цезар, който следеше заседанието на плебейското събрание от стъпалата пред сената, това си беше в реда на нещата. Добрите люде се бяха научили как да се споразумяват с конниците; на това се дължеше и успехът им през последните години.
Следващото заседание на плебейското събрание беше далеч по-интригуващо за наблюдатели като Цезар: на него щеше да се чуе тежката дума на Помпеевите клиенти, Габиний и Гай Корнелий. Първата задача беше да се намали броят на действащите в Рим консули от двама на един. Габиний беше намерил хитро решение. Той просто поиска от събранието да връчи на новоизбрания втори консул, Маний Глабрион, управлението на новосъздадената източна провинция Витиния-Понт, след което настоя управителят да замине за провинцията в деня след встъпването си в длъжност. Така Гай Калпурний Пизон оставаше сам да се оправя с Рим и цяла Италия. Всеобщата омраза сред римските конници към Луций Лукул ги предразположи да подкрепят законопроекта. Според него върховното командване в Мала Азия се отнемаше от стария пълководец, а заедно с него — и четирите му последни легиона. Интересно, че Лукул продължаваше да е упълномощен да продължи войната срещу царете Митридат Понтийски и Тигран Арменски, но на практика оставаше без армия.