Цезар не знаеше как да оцени това. Изпитваше неприязън към Лукул, който до такава степен държеше на военната дисциплина, че съзнателно се обкръжаваше с бездарни, но стриктни спрямо устава офицери. В същото време само Лукул бе намерил сили да се противопостави на ламтежите сред римската търговска върхушка и така и не позволи на конническото съсловие да разграби новопридобитите римски територии. Заради което конниците толкова силно го мразеха и бяха готови да гласуват всеки закон, щом е в негова вреда. Цезар знаеше, че само задържането на Лукул на власт на изток можеше да гарантира човешки условия за живот за новите римски поданици в региона. От друга страна, собствената му чест изискваше да желае злото на Лукул, който си беше позволил лично да го обвини, че си е продал задника на цар Никомед.
За разлика от Авъл Габиний Гай Корнелий не беше до такава степен обвързан с Помпей; той беше един от онези рядко срещащи се народни трибуни, които искрено вярваха, че е техен граждански дълг да се борят срещу беззаконията и несправедливостите. Затова Цезар го харесваше. Искаше му се Корнелий да не се предаде само защото първата му дребна реформа е отхвърлена. Това, което трибунът беше поискал от римския плебс, беше да забрани на чуждите общности да заемат пари от римски лихвари. Мотивите му бяха разумни и дълбоко патриотични. Лихварите не бяха официални римски служители, но те често използваха римските държавници, за да събират вместо тях просрочените плащания. Вследствие на което чужденците смятаха, че самата държава стои в дъното на лихварския занаят. От това страдаше името на Рим. Но, разбира се, в колкото по-тежки финансови затруднения изпаднеха чуждите народи и градове, толкова по-добре за римските конници; нищо чудно, че Корнелий се провали.
Втората му инициатива за малко да последва първата, но пък за разлика от повечето си пиценски събратя Корнелий се оказа способен на компромиси. Трибунът имаше амбицията да отнеме от сената привилегията да решава кой римски гражданин има право да не се съобразява с един или друг закон. Естествено само най-богатите или знатни римляни се ползваха с правото да вземат подобни решения, като обикновено се произнасяха на специални заседания, когато присъстваха малцина и една силна и единна фракция можеше да наложи лесно своята воля. Сенатът естествено не се съгласяваше с подобно орязване на правата и Корнелий навярно щеше да отстъпи. Но той промени законопроекта си, оставяйки в крайна сметка на сената правото да освобождава граждани от задължения към закона; задоволи се с условието, че подобно решение може да бъде взето само при кворум от поне двеста присъстващи сенатори. Законопроектът бе приет.
Цезар изпитваше все по-голямо любопитство какво ли ще предприеме Гай Корнелий. Народният трибун насочи този път вниманието си към преторите. От времето на Сула прерогативите на претора бяха силно ограничени и той изпълняваше изключително правораздавателни функции. Според действащите закони всеки претор, щом влезе в длъжност, трябва да обнародва своите „едикти“, сиреч областите, в които ще раздава справедливост, и правилата, на които ще се опира. Проблемът беше, че законът не изискваше преторът на всяка цена да се съобразява със собствените си едикти, затова в мига, в който някой приятел имаше нужда от определена услуга или пък предложеше определени пари, преторът веднага забравяше какво е обещавал. Корнелий се обърна към плебса с надеждата да оправи това недоглеждане в законите и да принуди преторите да спазват стриктно своите едикти. Този път плебеите признаха логиката на подобна мярка и я превърнаха в закон.