— Става дума за Бибул, той вече се е върнал в Рим — обади се една властна жена, седнала на най-представителния стол. Сред пъстрото множество тя единствена беше облечена от главата до петите в бяло. Под толкова много катове плат всички нейни женски прелести — ако изобщо й бяха останали — се губеха. На главата й стоеше венец от седем дебели наденички, изплетени от непредена вълна; тънкото було, което се спускаше от тях, леко се раздвижи, докато жената под него се извръщаше към двете дами на кушетката. Перпения, главната весталка, насмешливо изсумтя. — Бедният Бибул! Никога няма да се научи да крие омразата си.
— Което ме връща към думите ми отпреди малко, Аврелия — настоя на своето Теренция. — Ако твоят висок, красив син си създава врагове от джуджета като Бибул, никой не му е крив за клеветите по негова адрес. Връх на лудостта е да наречеш публично един нисък човек Въшката, и то пред хора от неговото съсловие. Бибул ще му стане враг за цял живот.
— Каква глупост! Та това се е случило преди десет години — тогава и двамата бяха още момчета — напомни й Аврелия.
— Хайде, хайде, много добре знаеш колко чувствителни са младежите, когато се подиграват с ръста им — рече Теренция. — Ти си расла сред политици, Аврелия. Политиката се върти около публичния облик на човека. Твоят син публично обиди Бибул. И до ден-днешен му викат Въшката. Няма как да му го прости.
— Да не говорим — допълни с нескрито удоволствие Сервилия, — че Бибул се радва на слушатели, жадни за неговите доноси и клевети. Жалки създания като Катон…
— И какво по-точно разправя Бибул? — попита напрегнато Аврелия.
— Че вместо да се прибере от Испания направо в Рим, синът ти е предпочел да бунтува жителите на Италийска Галия, които не се ползват с гражданство — обясни Теренция.
— Това — заяви Сервилия — е чиста глупост!
— И защо да е глупост, госпожо? — чу се зад гърба й плътен мъжки глас.
Всички застинаха по местата си, с изключение на малката Юлия, която подскочи от стола си и хукна към вратата:
— Татко! О, татко!
Цезар я грабна в прегръдките си и я целуна по устните и бузите, притисна я към себе си и погали русите й косици.
— Как е моето момиче? — попита той и й се усмихна, сякаш другите не присъстваха.
Но Юлия не можа да каже нищо повече от „О, татко!“ и само облегна глава на рамото му.
— Какво е глупост, госпожо? — повтори Цезар въпроса си. В погледа му се четеше пренебрежение.
— Цезаре, това е Сервилия, съпругата на Децим Юний Силан — представи гостенката Аврелия, без да се засяга от това, че синът й дори не я е поздравил.
— Защо, Сервилия? — попита той за трети път.
Тя му отговори със спокоен и премерен глас, сякаш претегляше думите си подобно на златар бижутата си.
— Няма логика в подобен слух. Защо ще караш хората в Галия да се бунтуват? Ако наистина си бил сред онези, които още не са се сдобили с гражданство, и си им обещал да работиш в тяхна полза, това би било напълно в рамките на политическия морал: всеки римски благородник, който се цели в консулската длъжност, би постъпил така. За теб това е просто набиране на клиенти, което не само не е осъдимо, но е дори похвално за човек с политически амбиции. Аз бях омъжена за човек, който наистина подклаждаше въстание в Италийска Галия, затова знам колко отчаян е всеки подобен опит. Лепид и моят съпруг Брут смятаха за непоносимо да живеят в Рим при Сула. Двамата бяха претърпели крушение като политици, кариерата им беше достигнала своя край, докато ти тепърва започваш да се издигаш. Следователно какво би могъл да спечелиш от един бунт, където и да е?
— Истина е — съгласи се той и в погледа му заиграха искрици, сякаш му беше забавно да я слуша. Сервилия си каза, че студенината, която е срещнала преди малко, се изпарява.
— Естествено, че е истина — отговори тя. — Твоята кариера до този момент — поне доколкото аз знам — ми подсказва, че ако наистина си обикалял Галия и си общувал с хора без гражданство, то е било, за да набираш клиенти.
Цезар се засмя. Напомняше на някое божество, слязло на земята — и според Сервилия добре го съзнаваше. Този човек не би направил нищо, преди да прецени какво въздействие ще окаже на събеседниците си. Знаеше, че и при него всичко се определя от инстинкта: той не преценяваше, а усещаше.
— Вярно е, че набирах клиенти.
— Ето, виждаш ли? — усмихна се Сервилия. — Никой не може да ти държи сметка за това, Цезаре. — След което благоволи да допълни: — Не се притеснявай, аз ще се погрижа хората да научат как стоят нещата в действителност.