— Той ме заплашва! — на свой ред скочи Габиний. — Чухте ли го, назначени отци? Той ме заплашва с убийство, защото точно това се е случило на Ромул! Бил е убит от ловци, които не са били от неговата дружина и са дебнели по същото време из Козите блата на Марсово поле!
Настъпи пълна суматоха, но Пизон и Катул успяха да успокоят страстите. Не им се искаше членовете на сената да се разотидат, преди да са свършили работа. Габиний се върна на мястото си в края на пейката и с грейнали очи следеше консула и водача на добрите люде да обикалят залата, за да успокояват духовете и да убеждават сенаторите да си стоят по местата!
И точно в този момент, когато донякъде се беше установило спокойствие и Пизон се канеше да поиска мнението на Катул, се изправи Гай Юлий Цезар. Както обикновено той носеше своя венец от дъбови листа, затова според правилника се ползваше с предимство пред консуларните сенатори. Пизон не го обичаше и с доста гневен поглед го подкани да си седне. Въпреки това Цезар остана прав.
— Остави го да говори, Пизоне! — подхвърли Габиний. — Има пълно право!
Цезар съвсем рядко се изказваше в сената, но вече се ползваше с авторитета на единствен Цицеронов съперник; малоазийският стил на Хортензий вече се смяташе за старомоден, откакто Цицерон наложи атинските традиции. Цезар също се придържаше към тях. Ако имаше нещо общо сред всички сенатори, това беше вкусът им към изящното ораторско изкуство. И макар да очакваха с интерес какво ще каже Катул, веднага насочиха вниманието си към Цезар.
— Тъй като нито Луций Белиен, нито Марк Секстилий са се върнали отново сред нас, мисля, че аз съм единственият римски сенатор, който е бил в пиратски плен. — В такива случаи Цезар извисяваше необичайно гласа си, така че слушателите да не пропуснат нито една дума. — Би могло да се каже, че аз съм експерт по проблема, ако за това е достатъчен личният опит. Във всеки случай изживяването не беше нито приятно, нито повод за гордост. Моето отрицателно отношение към това, което ми се случи, се породи още в мига, в който забелязах двете бързоподвижни бойни галери, издебнали търговския съд, на който пътувах. Защото, назначени отци, от капитана научих, че евентуална въоръжена отбрана не само би ни обрекла на сигурна смърт, но и нищо не би успяла да постигне. И аз, Гай Юлий Цезар, трябваше да се предам в плен на някаква вулгарна особа наречена Полигон, който бил преследвал търговските флотилии из водите на Лидия, Кария и Ликия в продължение на две десетилетия. По време на четиридесетдневния си престой при Полигон научих доста неща. Научих, че е установен ценоразпис за откупите, които трябва да се искат от всички пленници, твърде ценни сами по себе си, за да бъдат пращани на пазарите за роби или да бъдат използвани като прислуга от самите пирати. Последното очаква всеки един обикновен римски гражданин. Един обикновен римски гражданин не струва дори две хиляди сестерции, което е най-ниската цена, възприета на пазарите за роби. За римски центурион или за цивилно лице от средите на публиканите откупът е половин талант. За знатен римски конник или за знатен публикан откупът е един талант. За римски благородник от знатно семейство, който не е член на сената, откупът е десет таланта. За римски сенатор със статут на младши магистрат — квестор, едил или народен трибун — откупът е двайсет таланта. За консуларен или преториален сенатор откупът е петдесет таланта. Ако е пленен заедно с ликторите и техните фасции, както се случи с нашите двама претори преди три месеца, цената се повишава на сто таланта за човек. Това заедно го научихме преди няколко дни. Цензори и известни консули също носят по сто таланта, макар да не съм сигурен каква цена биха определили пиратите на нашия настоящ консул Гай Пизон — може би един талант? Мен ако ме питате, не бих се бръкнал за повече. Така или иначе не съм пират, докато вижте Гай Пизон понякога ме кара да се съмнявам дали той не е в комбина с тях!
По време на неговото пленничество от заложника се очаква да трепери от страх и периодично да се хвърля в краката на пиратския главатар, за да моли милост. Е, Юлианските ми колене не са свикнали да бършат праха, пък и не ми се наложи да го правят. За разлика от другите аз използвах времето в плен, за да огледам свърталището, да преценя възможностите на пиратите за защита, да науча кое, как и къде се крие. Освен това убеждавах всички присъстващи, че щом се съберат парите за откупа ми — петдесет таланта, — ще се върна, ще завладея пиратската база, ще разпродам жените и децата по пазарите и ще разпъна мъжете на кръст. За тях това беше просто една шега. Никога съм нямало да ги намеря, така ми повтаряха. Но аз ги намерих, назначени отци, и наистина завладях селището им, разпродадох жените и децата по пазарите и наказах всички мъже с мъчителна смърт. Можех да донеса със себе си в Рим носовете на пленените кораби, но тъй като за своята експедиция използвах корабите на родосци, пиратските трофеи сега стърчат от една колона в Родос, в съседство с храма на Афродита, който построих със своя дял от плячката.