Тазгодишните квестори на хазната се оказаха обаче разбрани хора. Имаха желание да помогнат. Не попречи дори това, че сред тях се намираше и младият Цепион. Фактът, че Цепион е роден брат на Катон, предполагаше, че ще е на страната на добрите люде и ще се опитва да пречи на Цезар. Но колкото и пари да идваха от държавата, средствата никога не достигаха. Когато се оказа, че държавните субсидии ще са недостатъчни за възстановяването на един мост, Цезар бе принуден да бръкне в собствената си кесия. Нищо необичайно: Рим открай време разчиташе на частни дарения от страна на управниците си.
Самата дейност обаче му доставяше голямо удоволствие, затова той лично наглеждаше работата навсякъде по трасето. Откакто се ожени за Помпея, почти не стъпваше в Рим. Естествено не изпускаше от поглед действията на Помпей в титаничната борба с пиратите и трябваше да признае, че не би могъл да стори повече. Накрая, когато Помпей прехвърли бойните действия по бреговете на Киликия, Цезар му се възхити: вместо да екзекутира хилядите пленници, той ги заселваше из различни опустели градове навътре в сушата. Общо взето, се беше справил, както подобава: не само не позволи никой от легатите му да похарчи повече пари, отколкото се налагаше, но накрая дори се погрижи старият му приятел Варон да се сдобие с морски венец. Крепостта на Корацезий беше превзета чрез подкупване на вътрешен човек; в крайна сметка, когато пристанището падна, малцината оцелели живи пирати трябваше да се примирят с мисълта, че римляните с право наричат морето „Нашето море“. Кампанията се пренесе и на акваторията на Евксинския понт, като и този път Помпей помете всичко пред себе си. Мегадат и старият му приятел Фарнацес най-накрая бяха заловени и екзекутирани; занапред житото щеше да бъде доставяно в Рим по график и без никакъв риск.
Само на остров Крит Помпей се провали, и то заради Метел Капрарий, който твърдо отказваше да се подчини на върховния му империум. Метел не само че изгони легата Луций Октавий, дошъл да изглади разногласията, но и беше смятан за истинската причина горкият Лузий Корнелий Сизена да почине от сърдечен удар. Помпей беше в пълното си право да отнеме всякакво командване от Метел, но това щеше да доведе до открита война, както самият Метел даде да се разбере. В крайна сметка Помпей постъпи мъдро: остави Крит на Метел и се примири с факта, че и внукът на Метел Македоник ще си присвои част от лаврите. За Помпей кампанията срещу пиратите си оставаше, както беше споделил пред Цезар, просто разгрявка. Неговите цели бяха по-големи.
В крайна сметка Помпей не бързаше да се прибере в Рим; прекара цяла зима в Азия, където започна да се разпорежда като провинциален управител и да помирява местното население с новото поколение бирници — кожодери, които решенията на сената пратиха на мястото на предишните. Разбира се, на Помпей не му беше и нужно да се връща в Рим, дори предпочиташе да стои надалеч; беше се сдобил не с един, а с двама способни трибуни, които да заместят Авъл Габиний. Единият, Гай Мемий, беше син на Помпеевата сестра и онзи Гай Мемий, който навремето загина в Испания, докато воюваше заедно с Помпей срещу Серторий. Другият беше Гай Манилий, по-способният от двамата, комуто беше възложена най-трудната задача: да осигури в полза на Помпей върховното командване във войната срещу цар Митридат и цар Тигран.
Цезар бе решил да се прибере в Рим през декември и януари, за да се увери, че Манилий среща далеч по-малко трудности от Габиний навремето — не за друго, а заради шамара, който Помпей беше зашлевил на сенаторите, смазвайки пиратите за едно-единствено лято, при многократно по-малки разходи, отколкото се предполагаше и достатъчно светкавично, за да не се налага настаняването на ветераните в колонии, раздаването на привилегии за градовете и държавите — съюзници или на компенсации за пристанищата, осигурили корабите. В края на тази успешна за Помпей година Рим беше склонен да му даде каквото пожелае.
В същото време Луций Лициний Лукул беше сполетян от нещастия: военни поражения, бунтове, жестоки загуби в жива сила. Нито той, нито хората му в Рим можеха да оспорят исканията на Манилий Витиния, Понт и Киликия да бъдат незабавно предоставени на Помпей, а Лукул да бъде лишен от всякакво командване и привикан обратно в Рим. Глабрион също губеше управлението на Витиния и Понт, но това не беше причина за особени угризения на съвестта сред добрите люде: алчният Глабрион твърде бързо беше заминал за Азия, изоставяйки колегата си Пизон сам да се бори срещу Помпей и Габиний… Следователно не заслужаваше сенатска закрила. Квинт Марций Рекс, който управляваше Киликия, също не беше сторил каквото и да е за каузата. Изтокът принадлежеше на Помпей Велики.