— Но да не вземете да го оцветите, както е изглеждал приживе — обясняваше или по-скоро се караше на скулпторите и художниците Катон. — Искам на статуята да стои мъртвият Цепион, такъв какъвто го отнесе огънят на кладата. Ще използвате сив тасоски мрамор и ще го полирате така, че ликът на брат ми да блести. Той вече е сянка, затова искам на статуята си да изглежда като сянка.
Погребението беше най-пищната церемония, която малкото гръцко градче на десния бряг на Хеброс някога беше виждало. Колкото жени имаше в селището, всички бяха наети за оплаквачки, каквито количества тамян и други аромати се намериха, всички бяха запалени заедно с останките на Цепион. Щом тялото изгоря напълно, Катон лично събра с шепи пепелта на брат си в скъпоценната кутия, която никога не го напусна през цялата следваща година — до деня, в който Катон се завърна в Рим и предаде тленните останки на брат си на неговата вдовица.
Още от Македония той писа на вуйчо си Мамерк в Рим какво да свърши по изпълнението на завещанието — общо взето, всичко, което не изискваше неговото лично присъствие. За своя голяма изненада установи, че дори не се налага да пише на Рубрий в Солун: етнархът незабавно беше уведомил пропретора за смъртта на Цепион, така че Рубрий беше използвал неочаквания си късмет. Успоредно с писмените си съболезнования управителят изпрати на Катон и Мунаций вещите им. „Така и така наближава краят на мандата ви, пишеше управителят, не държа да се връщате в това студено и неприятно време, когато дори бесите са се прибрали далеч на север за зимата. Използвайте времето да попътувате из Изтока. Приемете моите искрени благопожелания.“
— Така и ще направя — съгласи се Катон, без да пуска златната урна. — Ще заминем на изток.
Но както с тъга забелязаха Атенодор и Тит Мунаций Руф, Катон коренно се беше променил. Дотогава беше за тях неизчерпаем извор на светлина и енергия. Светлината беше изчезнала, енергията се беше стопила. Лицето му си беше все така младо и жизнено, мускулестата му фигура — все така изправена, но в гръмовния му глас се усещаха непознати нотки, а и нищо вече не можеше да го въодушеви или да го заинтересува. Той дори не се гневеше и ядосваше, от нищо не се вълнуваше.
Само Катон знаеше какви сили са му нужни, за да продължи да живее. Катон беше решил никога повече да не се излага на подобни страдания, на подобни терзания и угризения. Да обичаш някого, означаваше да го изгубиш завинаги. Следователно любовта трябваше да бъде отречена. Той никога повече нямаше да обича. Никого.
И докато тримата мъдреци с тримата роби продължиха пеш по Егнациевия път към бреговете на Хелеспонта, някой си освободен роб на име Синон се качи на борда на малко корабче, което с помощта на силните зимни ветрове прекоси като стрела Егейско море в посока Атина. От там Синон щеше да се прехвърли на кораб за Пергам, където го чакаше кесията със злато. В последното не се съмняваше. Господарката Сервилия беше твърде предвидлива, за да забрави да му плати, пък и нали се гордееше, че е патрицианка. Синон се изкуши дали да не я изнуди за още, но накрая се засмя, махна с ръка и за всеки случай хвърли една драхма във водата — скромно дарение за великия Посейдон. „Бди над моя кораб, господарю на дълбините! Не само че вече съм свободен, ами съм богат. Лъвицата в Рим е задрямала, не съм толкова луд, че да я разбуждам. Колкото имам, ще ги удвоя и утроя, но по законен път.“
Лъвицата в Рим научи за смъртта на брат си от устата на вуйчо Мамерк, който я навести веднага след пристигането на Катоновото писмо. Разплака се, но не прекали със сълзите — вуйчо й Мамерк по-добре от всички знаеше какви чувства изпитва към малките си братя. Сервилия отдавна беше пратила инструкции на банкерите си в Пергам. Рискуваше Синон да я измами, но пък иначе имаше опасност да събуди подозрения. Мъдро от нейна страна. Никой в Пергам не биваше да се чуди защо й е на Сервилия да плаща торби със злато на някакъв си бивш роб, особено след смъртта на Цепион.
По-късно същия ден се появи синът й.
— Трябва да сменя името си, представяш ли си?
— Да не би някой да те е посочил за свой наследник? — престори се на изненадана Сервилия. Даваше си сметка, че не е прието зрели мъже да бъдат осиновявани, още по-малко — посмъртно.
— Вуйчо Цепион е починал в Енос, а аз се оказвам негов наследник. — В тъжните очи на момчето проблеснаха сълзи. — Той беше мил човек, аз много го обичах. Навярно защото вуйчо Катон го обожаваше. Горкият вуйчо Катон закъснял с един час да го види на смъртното легло. Сега пише, че нямало да се прибере скоро. Ще ми липсва.