И така, Публий Клодий замина на изток малко преди брат му Апий да се завърне оттам; беше началото на годината след паметното съвместно управление на Помпей и Крас. Същата година Цезар заминаваше да служи в Испания.
Клодий внимателно подбра маршрута си така, че да не се засече с брат си, но когато най-сетне стигна бреговете на Хелеспонта, установи, че Лукул се е настанил трайно в новозавзетото царство Понт и се опитва да въдвори някакъв ред. Клодий прекоси тесния пролив, стъпи на азиатска земя и хукна да открие зет си по пътищата на Мала Азия. Общо взето, залъгваше се с мисълта, че добре познава знатния си роднина: за него Лукул беше надменен аристократ със светски нрави, вродена дарба да бъде забавен и баснословно богат. Всички бяха чували за страстта на Лукул към хубавата храна, хубавото вино и приятната компания. Клодий винаги бе мечтал за подобен началник! Няколко месеца или години в обкръжението на Лукул щяха да бъдат едно приятно изживяване.
Най-накрая завари Лукул в Амизос, приказен град на бреговете на Евксинския понт, в самото сърце на Понтийското царство. Но след тежка обсада градът беше изгубил целия си блясък; в момента Лукул се опитваше да възстанови разрушеното и да приучи жителите да забравят Митридат и да се помирят с римската администрация.
Когато Публий Клодий се появи на прага му, Лукул просто пое купчината свитъци с препоръчителни писма (Клодий ги беше изчел всичките по пътя) и в следващия миг просто забрави за съществуването му. Единственото, за което отдели от ценното си време, бе да му подхвърли, че легатът Сорнаций би могъл да се възползва от любезните му услуги. Оттам нататък Клодий трябваше сам да се оправя: Лукул имаше да мисли за предстоящото нашествие в Армения, царството на Тигран.
Разгневен от подобно посрещане, Клодий нямаше намерение да предостави услугите си на някакво парвеню Сорнаций. И докато Лукул подготвяше своята армия за действие, Клодий изучаваше потайностите на Амизос. Разбира се, говореше добър гръцки, затова лесно си намери приятели в този град, където всички бяха заинтригувани от необичайната личност на този римлянин.
Клодий събра доста сведения и за една страна от Лукуловия живот, за която не беше и подозирал: неговата военна кариера и бойни успехи.
Преди две години, след като не успя да спре римското нашествие, цар Митридат беше избягал в двора на цар Тигран, където оплаква двеста и петдесетте си хиляди войници, замръзнали от студ из кавказките планини, докато провеждаше безсмислената си наказателна операция срещу албанските диваци. Двайсет месеца му бяха нужни да склони Тигран да се видят, още повече — да го убеди заедно да си възвърнат загубените земи в Понт, Кападокия, Малка Армения и Галатия.
Естествено Лукул разполагаше с шпиони и знаеше много добре, че двамата царе са се сдобрили. Но вместо да ги чака те да нахлуят в Понт, той бе решил сам да предприеме офанзива, да завладее Армения, да удари столицата на Тигран и да попречи на всякаква помощ за Митридат. Първоначалното му намерение беше да не остави никакъв гарнизон в Понт, разчитайки, че заплахата за римско възмездие ще възпре населението от всякаква мисъл за бунт. Току-що му бяха отнели управлението на Римска Азия, а от писмата, донесени от Публий Клодий, научаваше за нарастващата неприязън към него сред конническото съсловие. След като от писмата научи не само за новия управител на Азия — поредния Корнелий Долабела, но и че въпросният Долабела щял да „наглежда“ и Витиния, Лукул се примири с неизбежното: римските конници и техните послушни оръдия в сената предпочитаха да назначат за управител един бездарник, пък дори да се изложат на риск от нова война. Публий Клодий, рече си Лукул, беше лош предвестник!