Деветте специални пълномощници, които Рим му беше пратил още навремето, преди влиянието му там да отслабне, бяха пръснати из Рим и Кападокия, включително и човека, когото Лукул най-много обичаше на този свят, особено след смъртта на Сула — родният му брат Варон Лукул. Но пълномощниците не разполагаха с войска, а по тона на писмата, които Публий Клодий носеше със себе си, личеше, че скоро ще ги отзоват обратно. Ето защо, каза си Лукул, нямаше друг избор, освен да остави два от четирите си легиона в Понт, за да пазят страната от евентуално нашествие на Митридат и Тигран. Легатът, на когото най-много разчиташе, точно по това време оправяше поразиите на остров Делос, и макар Сорнаций да беше добър човек, Лукул не беше сигурен в способностите му на командир. Трябваше му помощник. Следователно и последният висш легат, Марк Фабий Хадриан, оставаше в Понт.
След като се примири с мисълта да остави два от четирите си легиона в Понт, Лукул трябваше да направи и тежкия избор кои да бъдат тези два легиона. В Понт оставаха да пазят двата легиона, принадлежащи на провинция Киликия, а за Армения заминаваха двата легиона фимбрианци. Чудесни войници, няма що! Лукул ги ненавиждаше от дъното на душата си. Фимбрианци стояха в Мала Азия вече шестнайсет години и бяха осъдени на вечно изгнание далеч от Рим и Италия заради някогашните им бунтове и убийства на не един и двама пълководци. Двата легиона бяха опасни, но Лукул бе съумял да се наложи над тях, след като по време на поход жестоко ги наказваше и за най-дребно провинение, а зимно време ги оставяше да правят каквото искат. Те му служеха, общо взето, с желание, дори му се възхищаваха, нищо че не го обичаха. И все пак предпочитаха да носят името на някогашния си командир Гай Флавий Фимбрия. Лукул беше напълно съгласен. Нима би поискал точно тази паплач да се нарича лицинианци или лукулианци? В никакъв случай.
Клодий до такава степен се беше влюбил в Амизос, че реши да остане в Понт заедно с легатите Сорнаций и Фабий Хадриан; в мига, в който разбра, че Лукул планира дълъг преход, изгуби всякакъв интерес към военното дело.
Но нещата не се развиха според желанията му. Клодий получи заповед да последва Лукул в неговата свита. „Е, добре — мислеше си Клодий, — така поне ще живея в относителен лукс!“ Но скоро установи, че Лукуловите разбирания за лукс по време на поход са коренно различни от неговите. Всъщност Лукул изобщо не знаеше що е то лукс. Изнеженият епикуреец, когото хората помнеха от престоя му при Сула, беше изчезнал и на негово място се бе появил съвсем нов Лукул, убеден, че началникът на фимбрианците трябва да споделя несгодите на техния поход. Същото за жалост се отнасяше и за членовете на щаба му. Офицерите вървяха пеш, защото и фимбрианците вървяха пеш, офицерите ядяха сух хляб с каша, защото и фимбрианците ядяха сух хляб с каша; спяха на земята върху възглавници от пръст, завити с наметалата си, защото и фимбрианците така прекарваха нощите си. Или се къпеха в ледените води на планинските потоци, или предпочитаха да си носят вонята, такива бяха хигиенните условия пред фимбрианците. Щом фимбрианци издържаха подобен живот, значи и Лукул щеше да издържи.
Но Публий Клодий не можеше, затова няколко дни след напускането на Амизос се възползва от роднинската си връзка с главнокомандващия и шумно се оплака.
Бледосивите очи на Лукул го изгледаха така, сякаш той беше подробност от пейзажа.
— Ако ти трябва комфорт, Клодий, върви си у дома — нареди му той.
— Не искам да си вървя у дома, искам комфорт! — тросна се Клодий.
— Или едното, или другото. При мен двете заедно са невъзможни — обясни накратко зет му и му обърна презрително гръб.
Това беше последният разговор на Лукул с Клодий. Пък и останалите сурови офицери в щаба на пълководеца не го подтикваха да търси дружбата им. Клодий едва сега си даваше сметка колко много държи да има приятели. Шумната компания, виното, заровете, жените и просташките шеги — това беше всичко, за което копнееше през дългите като години дни поход из пусти и опасни земи.
Спряха да починат чак в Евсевия Мазака, където царят на Кападокия, Ариобарзан Филоромайос, попълни римския обоз с каквото имаше и пожела едно пресилено „на добър час“ на Лукул. Оттам нататък пътят им продължи през поредица от долини и дефилета, изпъстрени с цветовете на дъгата. Където се обърнеше човек, над главата му висеше величествена скала от варовик или пясъчник. Следването на тесните дефилета удължаваше маршрута, но Лукул не показваше умора. Армията му задължително трябваше да изминава поне четиридесет километра на ден. Маршируваха от зори до здрач, вдигаха лагера по тъмно и го разваляха пак по тъмно. Но всяка нощ лагерът се построяваше задължително. От кого ги пазеше? ОТ КОГО? На Клодий му идеше да се разкрещи. След което се налагаше другият въпрос: ЗАЩО? И му се щеше от небето да затрещят гръмотевици в отговор на гнева, който го задушаваше.