Най-накрая се спуснаха до бреговете на Ефрат при град Томиза. Там имаше брод, но за неприятна изненада спокойните млечнобели води на реката се бяха превърнали във водовъртежи от неразтопен сняг. Клодий въздъхна. Нямаше как! Пълководецът трябваше да даде почивка, длъжен беше да изчака нивото на реката да спадне. Обаче в мига, в който войската се разположи на лагер, бързеите се успокоиха и Ефрат се превърна отново в един спокоен, лесно преодолим воден път. Фимбрианците построиха салове и невъзмутимо се прехвърлиха на територията на Софена. В мига, в който и последният легионер стъпи на левия бряг на Ефрат, водите отново повишиха нивото си и водовъртежите се появиха отново.
— Това е то, късметът ми — рече Лукул. — Добро предзнаменование.
Оттам нататък пътят им следваше по-полегат терен, самите планини бяха някак по-ниски, полята бяха обрасли с тучни треви. Войската подминаваше множество горски дъбрави, скупчени около невидими кладенци. Но какво заключи Лукул от това? Че равният терен е добър повод армията да ускори ход! Клодий бе смятал, че е пъргав и издръжлив човек, свикнал навсякъде да се движи пеша. Но макар че бе на двайсет и две години, не можеше да догони петдесетгодишния Лукул.
Прекосиха и Тигър — в сравнение с по-широкия и бързотечен Ефрат нищо и никакво предизвикателство. И накрая, след като за два месеца бяха извървели хиляда и триста километра, пред очите им се показа Тигранокерта.
Трийсет години по-рано такъв град не съществуваше. Цар Тигран го беше издигнал, за да даде израз на великите си мечти и да го превърне в център на едно огромно царство. Тигранокерта представляваше възхитителен град с дебели крепостни стени, могъщи цитадели, високи кули, широки площади, висящи градини, лъщящи тухли в аквамарин, охра и жълто, внушителни статуи на крилати бикове, лъвове и брадати царе с натежали корони. Мястото беше избрано така, че да отговаря на всички изисквания: беше лесно защитимо, имаше скрити водоеми, недостъпни отвън, а близката рекичка, приток на Тигър, отнасяше нечистотиите от градската канализация, построени по модел на пергамската. Цели народи бяха облагани с жестоки данъци, за да се построи Тигранокерта; дори от километрите разстояние, на което бяха застанали фимбрианците, се усещаха богатствата зад крепостните стени. Тигранокерта беше един голям, богат и красив град. Понеже си мечтаеше да обедини всички елинистични страни под властта си, царят на царете бе построил столицата си по гръцки образец, но пак не бе избягнал от духа на изтока, който беше възприел през дългите години на пленничество в Партия: там, където дорийският и йонийският стил се окажеха недостатъчни за неговите изисквания, Тигран прибягваше до пъстрите мозайки, крилатите бикове и монументалните царски статуи. И след като ниските гръцки къщи му се струваха невзрачни, добавяше висящи градини, квадратни каменни кули и могъщи пилони, за да му напомнят за Партия.
В продължение на четвърт век никой не беше посмял да донесе лоша вест на цар Тигран; никой не искаше да изгуби главата или ръцете си, както се случваше с всеки, съобщил тревожна новина. И все пак налагаше се някой да изпрати вест за приближаването на римската армия. Разбираемо беше, че войската (командвана от един от синовете на Тигран — принц Митрабарзан) ще натовари със смъртоносната задача младши офицер. Царят на царете изпадна в паника, но не и преди да нареди да обесят вестовоя. След което избяга от града, без да мисли за царица Клеопатра и за всички останали съпруги, наложнички, деца, съкровища и войници. Митрабарзан да се оправя. Пръснаха се куриери във всички посоки: от Хирканско море до бреговете на Средиземноморието, всички провинции трябваше да пратят войници на Тигран: ако имаше тежка конница, тежка конница, ако имаше прости бедуини от пустинята, нека бъдат бедуини от пустинята! През целия си живот Тигран дори не бе помислял, че римляните, които живееха толкова далеч от Армения, ще нахлуят в царството му и ще застрашат новопостроената му столица.
Докато баща му се спотайваше из планинските земи между Тигранокерта и езерото Тоспитис, Митрабарзан поведе войниците си срещу римските нашественици. На помощ му се притекоха съседните бедуински племена. Лукул с лекота разби арменската армия и се настани под стените на Тигранокерта с намерение да я обсади. Силите му бяха толкова малобройни, че не можеше и да мисли за обръч; затова съсредоточи вниманието си върху градските порти и разчиташе на постоянни патрули покрай града. Почти никой не можеше да влезе или да излезе от града. Не че Тигранокерта не можеше да издържи дълга обсада — в това Лукул беше убеден. Първата стъпка задължително трябваше да бъде победа над царската армия в открито сражение. Оттам щеше да премине и към следващото — завладяването на Тигранокерта, която доброволно щеше да се предаде. Зад стените й живееха твърде много хора, които се страхуваха от Тигран и не го обичаха. Царят на царете беше населил новата си столица — твърде далеч от Армения и старата столица Артаксата — с гърци, доведени насила от Сирия, Кападокия и Източна Киликия; това беше съществена част от плана му да елинизира своите поданици, повечето от които се родееха с персите. Който беше по рождение грък или говореше гръцки, той беше цивилизован човек, който се раждаше персиец или арменец и не знаеше да чете на гръцки, беше недостойно, примитивно създание. Следователно Тигран трябваше да отвлече няколко хиляди гърци.