— Ще направя това, което е по силите ми. И то със силите, с които разполагам. Ще потегля на север — срещу Тигран и Митридат. Ще ги принудя да отстъпят, ще ги притисна в Артаксата и ще ги унищожа.
— Много е рано да вървим на север. — Луций Фаний изглеждаше притеснен. — Няма да можем да тръгнем преди, хм, секстил, ако се вярва на календара. Ще имаме всичко на всичко четири месеца. Казват, че оттук до Артаксата са само планини, най-малко километър и половина над морското равнище. Растителност има само през лятото. Няма да можем да вземем много припаси с нас — мисля, че теренът е предимно планински и ще ни е доста трудно. Разбира се, ще минем западно от езерото Тоспит.
— Не, ще мина източно от езерото Тоспит — отговори Лукул. — Ако разполагаме само с четири месеца, не можем да си позволим триста километра отклонение само защото теренът е бил малко по-достъпен.
Легатите му се спогледаха изплашено, но никой нищо не каза. Колкото и да възразяваха, Лукул нямаше да отстъпи.
— А междувременно какво ще правиш? — полюбопитства Фаний.
— Ще оставя фимбрианците в кръчмите — изрече с презрение той.
И така в началото на месец секстил армията на Лукул най-после напусна Тигранокерта, но не за да продължи на юг към горещите земи. Новата посока (както Клодий научи от Силий и Корнифиций) не радваше особено фимбрианците, които биха предпочели да се излежават в Тигранокерта под предлог, че осигуряват защитата й. Но поне климатът щеше да е поносим, а в Азия нямаше да се намери планина, която да изплаши фимбрианците! Освен това четири месеца представляваха една кратка екскурзия. До зимата щяха да се приберат на топло в Тигранокерта.
Самият Лукул водеше похода, без дума да проронва. Беше се отбил за кратко в Антиохия, колкото да научи, че му е отнето управлението на Киликия. Провинцията беше предадена на Квинт Марций Рекс, първия консул, който изгарял от нетърпение да замине на изток още преди края на мандата си. Начело, както Лукул с гняв установи, на три новосформирани легиона! Докато той, Лукул, не можа да измоли един-единствен легион подкрепления дори когато животът на всички зависеше от това!
— За мен това е добре — радваше се Публий Клодий. — А Рекс ми се пада зет, не го забравяй. Аз съм като котка — винаги падам на краката си. Ако не ме искаш при себе си, Лукуле, ще замина в Тарс да се присъединя към Рекс.
— Не бързай толкова! — сряза го той. — Това, което пропуснах да ти съобщя, е, че Рекс няма да може да замине толкова скоро. Вторият консул е умрял, умрял е и заместникът му; Рекс е вързан за Рим до деня, в който се освободи от длъжност.
— Уф! — отвърна му Клодий и си тръгна.
Щом походът започна, не можеше да се среща със Силий и Корнифиций: всички щяха да забележат. Затова през първите етапи от прехода стоеше заедно с военните трибуни и дума не обелваше. Нещо му подсказваше, че рано или късно щеше да се предостави случай да действа; вътрешният му глас го уверяваше, че късметът на Лукул си е отишъл. А и Клодий не беше единственият, който го мислеше: трибуните и дори легатите започваха да мърморят, че съдбата е обърнала гръб на Лукул.
Водачите им ги бяха посъветвали да вървят нагоре по течението на Канирит — приток на Тигър, който минаваше близо до Тигранокерта и извираше от планинския масив югоизточно от езерото Тоспит. Но водачите бяха все араби от равнините; колкото и да се беше старал, Лукул не бе намерил нито един човек родом от планините югоизточно от Тоспит. Което би трябвало да му подскаже що за земя смята да прекоси, но Лукул не се досети. Беше сломен: още не можеше да преживее неподчинението на киликийските легиони. Въпреки това прояви съобразителност, пращайки неколцина конници да проверят пътя напред. Върнаха се след осем дни да му доложат, че до изворите на Канирит има съвсем малко път, а оттам се издигат стръмни планински склонове, каквито никоя армия не би могла да изкачи дори без коне.
— Срещнахме един овчар — обясняваше водачът на групата — и той ни посъветва да тръгнем към Ликос, друг по-голям приток на Тигър. Намира се по-нататък. Реката била по-дълга и минавала през същата тази планина. Овчарят мисли, че изворите са по-достъпни, а оттам ще успеем да се прехвърлим до някоя долина в близост до Тоспит. Веднъж да стигнем подобна долина, пътят щял да е по-лек.
Лукул се намръщи: това означаваше забавяне. Когато пожела лично овчарят да им стане водач, галатейците му съобщиха, че хитрецът е успял да се измъкне с овцете си и те нямало как да го настигнат.
— Много добре, ще вървим към Ликос — нареди пълководецът.