— Нека завижда на хора, които наистина го заслужават! — тросна се Крас.
Откакто бе слязъл от консулската власт, споделяна преди години с Помпей, той се беше заловил с нов тип дейност. Това беше производството на оръжия и снаряжения за римските легиони, съсредоточено в множество занаятчийски центрове на север от река Пад, в Италийска Галия. Крас беше насочен към тази дейност от стария си приятел Луций Калпурний Пизон, който по време на Съюзническата война се беше грижил за въоръжаването на римската войска. Луций Пизон беше оценил възможностите на тази нова производствена дейност, зае се с нея и успя да натрупа големи пари. Така или иначе личните му връзки го теглеха към Италийска Галия, защото майка му Калвенция беше родом оттам. Когато Луций Пизон умря, инвестициите бяха продължени от сина му, Луций Пизон Младши, който продължи и приятелските отношения с Марк Крас. Крас най-сетне се увери в ползата от това да притежаваш цели селища, посветили се на производството на ризници, мечове, копия, шлемове, ножове.
В качеството си на цензор Крас имаше възможност да подпомогне приятеля си Луций Калпурний Пизон, както и младия Квинт Сервилий Цепион Брут, наследник на занаятчийските градчета Фелтрия, Кардиан и Белун. Италийска Галия, включително земите на север от Пад, бяха римско владение от толкова години, че повечето от така наречените гали отдавна се бяха смесили с римляни и италийци, но не се бяха освободили от неприязънта си към Рим. Три години по-рано в района имаше размирици, потушени след изненадващото посещение на Цезар в провинцията. Откакто беше станал цензор, Крас си даваше сметка, че дължи нещо на тези хора. Трябваше да впише и техните имена в списъците с римските граждани; така щеше да помогне на Луций Пизон и Цепион Брут, а най-вече на себе си, защото щеше да си спечели огромна клиентела оттатък Пад. Всички на юг от Пад се ползваха с римско гражданство, не беше честно да се отказва подобна привилегия на хора само защото са се оказали от другата страна на реката.
Но когато съобщи своето желание да даде гражданство на всички жители на Транспаданска Галия, Крас срещна съпротивата на колегата си Катул. „Не, не и не! Никога! За нищо на света! Римското гражданство е само за римляните, а галите не са римляни! И така си имаме достатъчно на брой гали, които се пишат римляни“ — говореше той, имайки предвид Помпей и неговите пиценски последователи.
— Старият и изтъркан аргумент — ядосваше се Цезар. — Римското гражданство трябвало да бъде само за римляни. Защо тези идиоти, нарекли се добри люде, не се съгласят, че вече навсякъде из Италия живеят само римляни? Рим е Италия.
— Аз съм съгласен с теб — кимна Крас, — но Катул не е на това мнение.
Крас предложи и друго нещо, но и то не бе прието.
Искаше Рим да анексира Египет, дори ако за целта се стигне до война — разбира се, предполагаше се, че той ще стои начело на войската. По египетските въпроси се беше превърнал в такъв авторитет, че можеха да го попитат за всичко. И колкото повече факти за страната научаваше, толкова по̀ нарастваше убеждението му, че Египет с най-богатата държава на света.
— Представи си само! — обясняваше той на Цезар и както много рядко се случваше, лицето му издаваше вълнение. — Фараонът е собственик на всичко. В Египет няма такова нещо като свободна частна собственост — земята се дава под аренда от фараона, който си прибира всички ренти. Всички стоки в Египет му принадлежат по право, от житото до златото, скъпоценните камъни, подправките и слоновата кост! Изключение прави само лененият плат. Той принадлежи на местните жреци, но дори и от тях фараонът изисква една трета за себе си. Личните му доходи са поне шест хиляди таланта годишно, а доходите от данъци — още шест хиляди таланта. Да не говорим за приходите от Кипър.
— Чувал съм — подхвърли уж случайно Цезар, за да провери реакцията на приятеля си, — че Птолемеите били толкова глупави и неспособни, че изхарчили и последната драхма в Египет.
— Глупости! Пълни глупости! И най-големият глупак на мястото на Птолемеите не би могъл да изхарчи и една десета от това, което печели. Доходите от данъци са достатъчни да заплатят всичко, което трябва да се поддържа с пари: армията от чиновници, войската, моряците, пазителите на реда, жречеството, дори дворците. Египтяните не са воювали от години, като се изключат династичните им конфликти, когато парите сменят крайния си притежател, но все пак остават в Египет. Доходите от пряката си собственост фараонът слага настрана, както и всички богатства — злато, сребро, рубини, сапфири, слонова кост, тюркоази, червен халцедон, лапис лазули. Толкова е богат, че дори не му трябва да превръща всичко това в пари само го прибира за себе си. Разбира се, като се изключи онова, което предоставя на златарите и дърводелците да превърнат в мебели или накити.