— Ами какво ще кажеш за кражбата на златния саркофаг на Александър Велики? — подразни го Цезар. — Птолемей Александър е бил толкова беден, че лично си присвоил саркофага, претопил го на златни монети и го заместил с днешния саркофаг от скални кристали.
— Ето на, виждаш ли! — отвърна с презрение Крас. — Що за жалки истории! Въпросният Птолемей е прекарал всичко на всичко пет дни на престола в Александрия. След това трябваше да бяга. Да не кажеш, че пет дни са достатъчни да се премести златен саркофаг с тегло най-малко четири хиляди таланта, да бъде насечен на малки парчета, които да влязат в златарската пещ, след което течното злато да бъде отливано милиони пъти в калъпите за монетите? Цяла година не би стигнала за подобно нещо! Не само това, ами какво говорят простите сметки, Цезаре? Един прозрачен саркофаг от планински кристал не само трудно би побрал човешко тяло — да, да, знам, че Александър е бил дребен, — но би струвал десет пъти повече от златния саркофаг. А дори някой да намери подобен кристал, ще са нужни години материалът да бъде обработен и шлифован. Логиката подсказва, че някой наистина се е натъкнал на подобно чудо на природата и е заместил златния саркофаг. По някакво съвпадение прехвърлянето на тялото е съвпаднало с царуването на Птолемей Александър. И всичко това, защото жреците от Сама са искали хората да видят с очите си Александър Велики.
— Ъ! — Цезар изрази известен скептицизъм.
— Няма „ъ“. Тялото е чудесно запазено. Вярвам, че и днес Александър е също толкова красив, колкото е бил като жив — отбеляза Крас.
— Като оставим настрана въпроса колко добре се е съхранил мъртвият Александър, признай, Марк, че крушката си има опашка. Вече векове се разказват приказки за този или онзи Птолемей, как трябвало да ходи гол, защото нямал пукната пара да си купи дреха. Просто няма как да съществуват всички тези богатства, за които разправяш.
— А-ха! — извика победоносно приятелят му. — Но тези разкази се основават на погрешни заключения. Това, което хората не са способни да разберат, е, че богатствата на Птолемеите не се съхраняват в Александрия. Александрия е един изкуствен клон, присаден насила върху египетското дърво. Пазители на египетските съкровища са жреците в Мемфис, богатствата се намират там. А когато поредният Птолемей или поредната Клеопатра са принудени да бягат от страната, пътят им минава не през Мемфис, който е в горния край на делтата, а през пристанището Кибот при Александрия, към Кипър, Сирия или остров Кос. Затова никой не може да сложи ръка на истинските богатства — само на това, което се намира в Александрия.
— Скъпи Красе, ти ме убеди.
Едва тогава Крас се успокои и забеляза ироничния поглед на Цезар.
— Само да ме дразниш, нали? Проклетник!
— Съгласен съм с теб за Египет — рече Цезар. — Проблемът е, че никога не ще склониш Катул да подкрепи подобно начинание.
Самият Цезар също не можа да убеди Катул в правотата на Крас, докато Катул убеждаваше сената в обратното. В резултат от всичко това, преди да са изминали три месеца от влизането им в длъжност, и много преди да са проверили списъците на конническото съсловие, да не говорим за преброяване на населението, Катул и Крас сложиха край на своето цензорство. Крас публично се отказа от длъжност, като наговори много неща по адрес на Катул. Двойният мандат свърши толкова бързо, че сенатът реши да не го зачита и да назначи нови избори за цензори на следващата година.
Цезар доказа, че е добър приятел, като се изказа пред сената в полза и на двете предложения на Крас; и за даряване на жителите на Транспаданска Галия с гражданство, и за анексирането на Египет. Но точно тази година личните му интереси бяха други: Цезар беше избран за куриатен едил, което му позволяваше на заседанията в Курията да седи на стол от слонова кост. Освен това по улиците го предшестваха двама ликтори с фасции на рамо. Изборът му се беше състоял, „когато му се полагаше“, знак, че се е изкачил точно докъдето трябва по стълбицата на политическата кариера. За нещастие негов колега (нищо че беше избран с доста по-малък брой гласове) беше Марк Калпурний Бибул.
Двамата имаха крайно различни виждания какво представляват отговорностите на куриатния едил. Заедно с двамата плебейски едили Цезар и Бибул отговаряха за поддръжката на град Рим: улиците, площадите, градините, пазарищата, уличното движение, обществените сгради, редът и законността, водоснабдяването, включително фонтаните и чешмите, нотариалните регистри, новите строежи, канализацията, статуите на обществени места и храмовете, всичко им беше поверено. Отговорностите се поделяха или от четиримата едили заедно, или те по приятелски си поделяха определени сектори.