— Какво има, майко? — попита Цезар от вратата на стаята й.
— Става дума за нашата нова девица — отговори тя и посочи един стол.
Той седна и я погледна с интерес.
— Корнелия Мерула?
— Същата.
— Тя е само на седем, майко. Наистина ли създава грижи? Освен ако се е оказала палава, но се съмнявам.
— Сдобили сме се с един нов Катон, само че в женски образ.
— Така ли?
— Фабия не може да се справи с нея, нито пък останалите. Юния и Квинктилия я ненавиждат и вече са започнали да я щипят и скубят.
— Ако обичаш, доведи веднага Фабия и Корнелия Мерула в кабинета ми.
Само след минута Аврелия въведе при Цезар главната весталка и най-младата й посестрима. Таблиният на Цезар представляваше коректно подредена и доста импозантна с мебелировката си стая, оцветена в червено и лилаво.
Корнелия Мерула наистина напомняше на Катон или поне на онова малко момче, което Цезар беше видял преди много години застанало на терасата в дома на Марк Ливий Друз по време на едно посещение у Сула — в някогашния дом на Ахенобарбите. Едно слабо, грозновато момченце, което няма с кого да си говори и на което Цезар беше махнал от съчувствие. Корнелия също беше слаба и грозновата, и тя беше с бледа кожа, светли коси и сиви очи като Катон. И което бе по-интересно, и тя като Катон стоеше леко разкрачена, сякаш пази равновесие, със свити юмруци и предизвикателен поглед, все едно се готви да се бие.
— Майко, Фабия, седнете — подкани ги върховният понтифекс и протегна ръка към момичето. — Ти можеш да застанеш тук — посочи мястото пред писалището си. — А сега ще обясниш ли какъв е проблемът, главна весталко?
— Доста сериозен, изглежда! — оплака се Фабия. — Тънели сме в разкош, имали сме много свободно време, повече сме се интересували от завещанията, отколкото от Веста, нямали сме право да пием вода, ако не е донесена от кладенеца на Ютурна, не сме приготвяли правилно жертвените хлебчета, не сме мелели правилно дреболиите на октомврийския кон… И какво ли още не!
— А ти как знаеш как трябва да се мелят дреболиите на октомврийския кон, черна птичке? — попита Цезар детето. Нарочно я наричаше така, защото името Мерула означаваше „кос“. — Та ти откога живееш в атрия на весталките, та да знаеш какво представляват дреболиите на октомврийския кон? — Едва се сдържаше да не се засмее.
Онези части от така наречения октомврийски кон, които бяха отнасяни най-напред в Регията, за да изтече кръвта върху олтара, а след това ги връщаха при свещеното огнище на Веста, включваха конските гениталии заедно с опашката и сфинктера на ануса. След края на церемонията ги накълцваха, смилаха ги и ги смесваха с остатъците от кръвта, за да ги изгорят; пепелта се използваше по време на един весталски празник през април — така наречените парилии.
— Прабаба ми ме е учила — отговори с плътния си глас Корнелия Мерула, който също заплашваше да заприлича на Катоновия.
— А тя как може да знае, след като не е била весталка?
— Ти — тросна се момиченцето, — нямаш право да живееш в този дом, затова и аз не съм длъжна да ти отговарям.
— Искаш ли да те пратя обратно при прабаба ти?
— Не можеш да го сториш, аз вече съм весталка.
— Мога да го сторя и ще го направя, ако не отговаряш на въпросите ми.
Тя обаче не се уплаши и отвърна:
— Мога да бъда изгонена от ордена само ако ме признаят за виновна в съда.
— Готов адвокат! Но не си права, Корнелия. Законите са мъдри, затова винаги оставят вратичка на случайните черни птички, попаднали по погрешка тук, да напуснат кафеза. Ти можеш да бъдеш отпратена у дома — стрелна я с леден поглед Цезар. — Моля те, не ме карай да се ядосвам. Просто вярвай какво ти казвам. Прабаба ти няма да се зарадва, ако те обявим за неподходяща и те върнем позорно у дома.
— Не ти вярвам — настоя Корнелия.
Цезар скочи на крака.
— Ще ми повярваш, щом те заведа у дома! — Обърна се към Фабия, която не знаеше как да реагира. — Фабия, събирай багажа й и да я връщаме.
В този миг пролича разликата между седемгодишната Корнелия Мерула и възрастния Катон.
— Ще отговарям на въпросите ти, върховни понтифексе — призна се тя за победена.
На Цезар му идеше да я прегърне, но, разбира се, не можеше да си го позволи, дори да не ставаше дума за толкова своенравно дете. На седем или на двайсет и седем тя си оставаше весталка и никой не можеше да я прегръща.