— Твърдиш, че съм нямал право да живея тук. Какво искаш да кажеш, Корнелия?
— Така казва прабаба ми.
— Всичко ли, което казва прабаба ти, е истина?
Сивите очи се ококориха от ужас.
— Да, разбира се!
— И прабаба ти казвала ли ти е защо нямам право да съм в тази къща? Или просто така си е говорела? — попита строго Цезар.
— Просто така казваше.
— Аз имам право да съм в тази къща. Аз съм законно избраният върховен понтифекс.
— Ти си Фламен Диалис — напомни му Корнелия.
— Аз бях Фламен Диалис, но отдавна. Бях назначен на мястото на прадядо ти. Но след това се откриха нередности около освещаването ми в длъжност и затова всички понтифекси и авгури решиха, че не мога да продължа да бъда Фламен Диалис.
— Но ти все още си Фламен Диалис!
— „Господарю“ — напомни й любезно Цезар. — Аз съм твой господар, черна птичке, затова ще се държиш възпитано и ще ме наричаш „господарю“.
— Нека бъде „господарю“.
— Аз не съм Фламен Диалис.
— Напротив, си! Господарю.
— Защо?
— Защото — отговори победоносно Корнелия Мерула — няма друг Фламен Диалис!
— Още едно решение на понтифексите и авгурите, черна птичке. Аз не съм Фламен Диалис, но всички решиха да не се назначава друг на мое място, докато съм жив. За да бъдат нашите отношения с Великия бог напълно изчистени.
— Така ли?
— Ела тук, Корнелия.
Тя заобиколи с нежелание масата между тях и застана на две стъпки от стола му.
— Подай си ръцете.
Момичето изведнъж пребледня; Цезар опозна доста по-добре мистичната прабаба, щом видя как малката Мерула му поднесе ръцете си, все едно очаква той да я удари.
Цезар хвана ръцете й.
— Мисля, че е крайно време да свикнеш да живееш без прабаба си. Ти си се обрекла на ордена на римските весталки, преминала си от ръцете на прабаба си в моите. Пипни ръцете ми, Корнелия, искам да ги усетиш.
Тя срамежливо и дори страхливо се подчини. „Колко тъжно — мислеше си Цезар, — че до осмата си година тя никога не е била прегръщана или целувана нито от баща си, нито от някой по-голям брат или роднина.“ Сегашният й наставник трябваше да спазва свещените закони и да пази възможно най-голяма дистанция. Понякога Рим се превръщаше в мащеха за децата си.
— Ръцете ми силни ли са?
— Да — промълви момичето.
— И са много по-големи от твоите.
— Да.
— Усещаш ли аз да треперя или да се потя?
— Не, господарю.
— Нямам какво повече да ти кажа. Твоята съдба е в ръцете ми, отсега нататък аз съм твой баща. Ще се грижа за теб, както един баща трябва да се грижи. Това искат от мен и Великият бог, и Веста. Но най-важната причина да се грижа за теб, момиченце, си самата ти. Никой няма да те удря, никой няма да те заключва по шкафове и килери, никой няма да те праща в леглото без вечеря. Това не означава, че в дома на весталките ще ти е позволено да се държиш, както си пожелаеш, но просто наказанията тук се налагат след сериозна оценка на провинението. Ако счупиш нещо, ще го оправиш, ако изцапаш нещо, ще го изчистиш. Но има едно провинение, заради което заслужаваш само едно, а то е да те върнем обратно у дома, задето си неподходяща за весталка. Това провинение е ти да държиш сметка на по-висшестоящите. Не ти е дадено на теб да определяш какво да пият весталките, откъде да си носят водата или от коя страна да държат чашата. Не е твоя работа да определяш какви са истинските весталски традиции. Нашето поведение се подчинява на правила, които се менят с времето. Нещата не са такива, каквито са били по времето на царете. Подобно на всяко нещо на света и традициите се менят. Затова ще престанеш с критиките и ще се отучиш да съдиш околните. Разбираш ли ме?
— Да, господарю.
Той пусна ръцете й и се дръпна назад. Досега не си беше позволявал подобна близост с весталка.
— Можеш да си вървиш, Корнелия, но изчакай малко отвън. Искам да поговоря с Фабия.
— Благодаря ти, върховни понтифексе — радостно изрече Фабия.
— Няма защо, главна весталке, просто ще отделяш повече време на тези проблеми. Мисля, че ще е разумно да участвам по-активно в образованието на трите момичета. Веднъж на всеки осем дни ще провеждам с тях уроци — от един часа след изгрев до пладне. Нека бъде третият ден от осемдневката.