Бона Дея беше чужда на политическия живот в Рим, понеже той беше подвластен единствено на мъжете, и големият й храм се намираше извън пределите на померил, на склона на Авентинския хълм точно под една издадена скала. Скалата също беше свещена, наричаха я Саксум Сакрум, а в съседство се намираше авентинското водохранилище. По тези места мъж нямаше право да пристъпи, а имаше и едно растение, което не биваше да никне: миртата. В светилището се издигаше статуя, но тя не изобразяваше Бона Дея, а представляваше нещо като капан, та злите сили, които се пораждаха от мъжките мисли, да се заблудят, че това е богинята, и да съсредоточат действието си върху нея. В света на Бона Дея нищо не беше такова, каквото изглеждаше, а съществата, които тя обичаше, бяха жените и змиите. Храмът й буквално гъмжеше от змии. Мъжете, говореше поверието, били змии. Затова ако имала под своя власт толкова много змии, защо й били на Бона Дея мъже?
Лековете, с които Добрата богиня беше известна, се извличаха от билките в градината край храма и от особената ръж, която растеше наоколо. Ръжта страдаше от някаква специфична болест и не приличаше на обикновените сортове. Жънеше се под надзора на весталките, които извличаха тъмните зърна и от тях изстискваха еликсира на Бона Дея — и всичко това в присъствието на хиляди змии, които не обръщаха внимание на хората и на които хората не обръщаха внимание.
На първия майски ден римските жени събуждаха Добрата богиня от нейния шестмесечен зимен сън сред цветя и празненства в и около храма й. Всички жени с римско гражданство, независимо от общественото положение бързаха да присъстват на тайнствата, които започваха призори и приключваха по здрач. Двойнствената природа на Добрата богиня се изразяваше по доста специфичен начин: с раждането през май и смъртта при ожънването на ръжта, с виното и млякото. Защото виното беше табу, но се пиеше в огромни количества. Наричаха го мляко и го съхраняваха в скъпоценни сребърни съдове, наричани гърнета с мед — още една измама за злите мъжки начала. У дома се завръщаха изтощени от празненствата жени, които цял ден си бяха наливали мляко от глинени гърнета и в пияното си съзнание смесваха преживяното: прелъстителния съсък на змиите, примамливите движения на издължените им тела, докосването на раздвоените им езичета, разораната земя, венците от лозови листа — все символи на раждането и смъртта. Но никой мъж не знаеше и не искаше да знае какво става в храма на Бона Дея през първия майски ден.
В началото на декември Бона Дея лягаше да спи, но празниците този път не бяха всеобщи, провеждаха се след залез-слънце и от обикновените римски жени се очакваше да стоят по домовете си. Понеже сънищата на богинята бяха нейна тайна, ритуалите около приспиването й бяха извършвани единствено от най-благородните римски жени. Всички дъщери на богинята можеха да бъдат свидетели на нейното събуждане, но само царските дъщери можеха да я гледат как заспива. Смъртта беше свещена и не беше за пред хора.
Тази година Бона Дея щеше да бъде приспана в дома на върховния понтифекс; изборът принадлежеше на весталките, но те трябваше да се ограничат до домовете на действащите претори и консули. От времето на Ахенобарб Понтифекс Максимус не бе имало случай празникът да се проведе в Държавния дом. Затова тази година трябваше да използват възможността. Изборът падна върху къщата на градския претор Цезар, а домакиня беше съпругата му Помпея Сула. Датата на събитието беше насрочена за третия ден от декември и в тази нощ в Държавния дом не биваше да присъства нито мъж, нито момче, включително и роби.
Естествено Цезар беше щастлив, че изборът е паднал на неговата къща, така имаше повод да прекара нощта в тясното си жилище на Вик Патриции. При други обстоятелства навярно би се отбил в родния си дом, в инсулата на Аврелия, но там сега се бе настанил нимидийският принц Масинта, клиент на Цезар, изгубил едно съдебно дело по-рано същата година. Цезар наистина изпускаше лесно нервите си напоследък! В един момент просто му кипна да слуша лъжите на принц Юба, протегна ръка, сграбчи го за гъстата брада и го вдигна от земята. Понеже не беше римски гражданин, Масинта беше заплашен от бой с камшик и смъртно наказание, но Цезар бе успял да го скрие и да го предаде на грижите на Луций Декумий. Може би, мислеше си върховният понтифекс, докато скиташе из пустите улици, тази вечер му беше времето да вкуси от любовта на онези прекрасни субурански жени, които времето и издигането му в политиката бяха отдалечили от леглото му. Да, каква прекрасна идея! Най-напред щеше да вечеря с Луций Декумий, а след това щеше да прати вест на Гавия, Апрония или Скапция…