Беше паднала нощта, но по изключение отсечката от Вия Сакра, която прекосяваше Форум Романум, беше осветена от множество факли. Край него преминаваха носилки и прислужници, които се спускаха от всички посоки към входа на Държавния дом. На светлината на огньовете проблясваха лъскави платове, скъпоценни камъни, златни бижута, както и лукави и доволни погледи. Гостенките шумно се поздравяваха, кикотеха се като малки момичета, подхвърляха си шеги и една след друга се тълпяха пред вратата на Държавния дом, приглаждайки фризура или оправяйки дрехите си. Всяка от посетителките доста се бе чудила, преди да избере какво да облече: това беше най-добрият случай през цялата година една римска дама да покаже на съперничките си колко модерно се е облякла и колко скъпи бижута има в кутийката. Мъжете никога не забелязваха тези подробности! Но жените — винаги.
Списъкът с гостите беше необичайно дълъг, защото мястото го позволяваше. Цезар беше опънал платно над големия перистил и по този начин нямаше как любопитните погледи откъм Вия Нова да обезпокоят празнуващите. Така на участничките в събитието се предоставяха едновременно храмът в атрия, просторната трапезария на понтифекса, приемната зала и градината. Навсякъде светеха маслени лампи, масите бяха отрупани с превъзходни блюда, гърнетата за мед бяха сякаш бездънни, а млякото в тях — от най-добра реколта. Празничната атмосфера се поддържаше от жени — музикантки, които или седяха по ъглите или обикаляха жилището е флейти, лири и гайди, с тъпани, кастанети, дайрета и звънчета. Прислугата обикаляше гостите с плата деликатеси и още мляко.
Всички трябваше да се настроят предварително за тържествените тайнства, тоест — да се нахранят, да се напият и наприказват, за да се съсредоточат само върху ритуалите. Никой за никъде не бързаше, всяка дама използваше случая да се срещне с тази или онази позната, а близките приятелки клюкарстваха на воля.
При пришиването на Бона Дея не участваха живи змии; но инструментът, който най-силно й въздействаше, бяха змиевидни бичове — зловещ уред, който завършваше с пипала като на медуза и се плъзгаше по женската кожа като истинско влечуго. Но самобичуването се отлагаше за по-късно, след като запалеха свещите на олтара на богинята и гостенките изпиеха достатъчно вино, за да превъзмогнат болката и подсилят усещането за емоционален екстаз. Бона Дея беше безмилостна господарка.
Аврелия настояваше да прави компания на Фабия на вратата и да посреща гостенките. Беше щастлива, че Клодиевият кръг пристигна последен. Ами как иначе! Пала и Семпрония навярно са прекарвали часове, докато измажат тоновете грим по лицата си — е, компенсирали са с оскъдното облекло, което едва криеше мършавите им фигури. Двете Клодии, трябваше да се отбележи, представляваха възхитителна гледка; красиви роби, подходящи бижута (при това не много на брой), само тук-таме малко черно над очите и червило на устните. Фулвия както винаги следваше собствените си закони, беше се облякла в огненочервено и буквално се губеше под огромните гердани от тъмни перли; макар да беше майка на двегодишен син, беше запазила превъзходната си фигура.
— Да, да, можеш да вървиш! — позволи свекървата на снахата, когато Помпея и Фулвия се разцелуваха на вратата, и горчиво се усмихна на себе си, след като Цезаровата лекомислена съпруга хвана под ръка любимата си гостенка и за миг забрави, че играе ролята на домакиня.
Аврелия пресметна, че всички поканени са дошли, и нямаше смисъл повече да стои в преддверието. Но непрекъснато се притесняваше, че нещо не е в ред. Постоянно обикаляше из къщата, обхождаше с поглед стаите, броеше слугите, преценяваше количествата храна по масите, запаметяваше лицата на гостенките и къде са се разположили. Дори насред подобна суматоха мисълта й работеше както обикновено и тя мислено наместваше всички топчета на сметалото. Ала сметката не излизаше. Някой липсваше. Някой определено липсваше, но кой?
Две музикантки минаха покрай нея. Намираха се в почивка и я използваха на свой ред да похапнат. Бяха навили гайдите около ръката си и можеха свободно да се справят с млякото и сладките.