— Хриза — обясняваше по-високата, — това е най-добрата Бона Дея, на която съм присъствала.
— Аха! — съгласи се другата с пълна уста. — Да можеха другите ни ангажименти да предлагат поне половината от това, а, Дорида?
Дорида! Дорида! Ето кой липсваше, Дорида, личната прислужничка на Помпея! Аврелия я беше видяла преди час. Къде беше отишла? Какво беше намислила? Дали не носеше тайно от млякото на слугите в кухнята или може би тя самата беше прекалила с количествата и сега се въргаляше по ъглите.
Аврелия веднага тръгна да я търси, без да обръща внимание на поканите на гостенките да се присъедини към празненството. Беше надушила нещо и трябва да разбере докъде ще я отведе.
Дорида не беше в трапезарията, не беше и в градината, определено я нямаше в атрия или преддверието. Оставаше само приемната зала, иначе трябваше да се е оттеглила от тържеството.
Може би заради жълтото платнище, което Цезар бе прострял над перистила — и което представляваше новост — повечето гостенки бяха предпочели да се съберат в градината. Останалите бяха или в триклиния, или в атрия, откъдето се излизаше направо в перистила. Това означаваше, че приемната зала, обширна и трудна за осветяване заради непривичната си форма, беше почти пуста. Държавният дом беше доказал, че двеста гости и сто души прислуга не могат да го изпълнят.
Аха! Ето я нашата Дорида! Беше застанала на входната врата на дома на понтифекса и тъкмо въвеждаше някаква жена — музикантка. Но що за музикантка! Някакво неземно създание, навлечено със сърма от остров Кос, окичило около врата си безброй скъпоценности и сплела златистите си коси на гъсти плитки. Под лявата си мишница музикантката държеше превъзходна лира от черупка на костенурка, покрита с кехлибари и с кюлчета от чисто злато. Дали в Рим наистина се намираше музикантка, способна да си позволи подобни накити и толкова скъп инструмент? Със сигурност — не, иначе из целия град щеше да се носи славата й!
Нещо не беше наред и със самата Дорида. Момичето се държеше необичайно, криеше устата си с ръка и хвърляше многозначителни погледи на музикантката, все едно между двете съществуваше някаква изключителна тайна. С безшумни стъпки Аврелия се прилепи до стената и възползвайки се от сянката, бавно се приближи до двете жени на входа. Когато чу, че музикантката говори с мъжки глас, веднага се нахвърли върху нея.
Натрапникът беше слаб, среден на ръст, но все пак се радваше на мъжка сила и младежка пъргавина; нямаше да му е трудно да се откопчи от хватката на застаряващата Аврелия. Дърта курва нещастна! Щеше да ги научи двете с Фабия да престанат да го тормозят! Но за негово нещастие това не се оказа хилава старица! Имаше навярно работа с някой герой от Троянската война! Колкото и да се опитваше, непознатият така и не можа да се отскубне от Аврелия, която се разпищя:
— Помощ, помощ! Натрапник! Помощ, помощ! Тайнствата са осквернени! Помощ, помощ!
От всички посоки се стекоха ужасени гостенки, подчинили се автоматично на Цезаровата майка, както бяха свикнали да й се подчиняват всички. Лирата на лъжливата музикантка падна с трясък на земята, ръцете й бяха приковани за земята и тя трябваше да отстъпи пред многобройния противник. В този миг Аврелия пусна непознатия и се обърна към останалите:
— Това — обясни тя, — е мъж.
Вече голямата част от празнуващите се бяха скупчили в приемната зала и потресени наблюдаваха как Аврелия сваля златната перука, разкъсва скъпата роба и разкрива отдолу окосмени мъжки гърди. Публий Клодий.
Някоя от присъстващите се разпищя, че е извършено светотатство. Последваха крясъци, писъци и женски рев, които огласиха потъналия в сън град и скоро по всички прозорци откъм Вия Нова се надвесиха любопитни. Жените се пръснаха, като се вайкаха, че ритуалите на Добрата богиня са били омърсени, а прислужничките се скриха в своята част от къщата и не смееха да се покажат. Дори музикантките изпаднаха в ужас, захвърляха инструментите си и започваха да скубят косите си от мъка. Трите възрастни весталки закриха отчаяните си лица с воали с надеждата, че само Бона Дея ще усети безкрайната печал в погледите им.
Аврелия хвана края на робата си и започна да бърше червения, черния и белия грим от лицето на Клодий, който беше изпаднал в лудешки смях.
— Бъдете свидетели! — извика домакинята с глас, който можеше да стресне и мъртвите. — Призовавам ви да свидетелствате, че мъжкото създание, което оскверни тайнствата на Бона Дея, е Публий Клодий!