— Благодаря, Цицероне, но няма да стане. Проблемът засяга само теб. На мен ми е достатъчно да слушам Хортензия, не желая да кръстосвам мечове с Теренция.
— И аз съм в такова положение — призна Цицерон. — Знаеш ли, Целер ми писа наскоро. Е, той често го прави, откакто го пратиха да управлява Италийска Галия!
— И какво, обвинява те, че си любовник на жена му?
— Не, не! Иска от мен да му помогна със земята, която Помпей смята да раздаде на войниците си. Ще е доста сложно.
— Ще стане още по-сложно, ако и ти също се захванеш за тази кауза, приятелю! — закани се Катул. — Мога отсега да ти кажа, че Помпей ще получи държавна земя само през трупа ми!
— Знаех си, че така ще реагираш.
— Тогава какво ми дърдориш глупости?
Цицерон протегна ръце в жест на безсилие.
— Аз не дърдоря глупости! Но нима Целер не знае какво говори цял Рим за Клодия и онзи млад поет, Катул?
— Е, тогава — успокои го Катул, — щом цял Рим говори за Клодия и някакъв си поет, значи никой не взема насериозно слуховете за връзката ти с нея? Защо просто не го кажеш на Теренция?
Цицерон изръмжа нещо вместо отговор и продължи към града.
Сервилия се държа коректно и изчака да минат няколко дни от смъртта на съпруга й, преди да прати вест на Цезар, че иска да говорят — по възможност в апартамента му на Вик Патриции.
Онзи Цезар, когото срещна в любовната квартира, сякаш беше друг човек. Дори промяната да не се дължеше на предчувствията му, че го очаква тежък разговор, мисълта за настоятелните кредитори беше достатъчна да го разтревожи. Надлъж и нашир по Клив Аргентарий — деловата улица на Рим — се говореше, че преторите от миналата година щели да си останат по домовете, което автоматически превръщаше Цезар от обещаващ платец в неплатежоспособен длъжник. Катул, Катон, Бибул и останалите добри люде в крайна сметка бяха намерили начин да попречат на преторите да заминат за провинциите, а Фуфий Кален се оказваше добър политик. Ако нещо можеше да усложни допълнително живота на Цезар, това беше икономическата ситуация; щом дори консерватор като Катон съзираше опасността от високите цени на житото, значи Рим го очакваха тежки години. Късметът, как така късметът изведнъж изоставяше Цезар? Или Фортуна просто го изпитваше?
Сервилия обаче не беше в настроение да обсъжда политическата му кариера; посрещна го облечена и доста въздържана, седна на стола и поиска чаша вино.
— Липсва ли ти Силан? — попита Цезар.
— Може би. — Тя завъртя чашата между ръцете си. — Знаеш ли нещо за смъртта, Цезаре?
— Знам само, че някой ден ще ме настигне. Не ме е грижа за нея, стига да дойде бързо. По-скоро бих паднал върху меча си, отколкото да изстрадам мъките на Силан.
— Някои гърци твърдят, че имало живот и след смъртта.
— Така е.
— Ти вярваш ли в това?
— Не и в смисъла, че го приемам за нещо реално. Смъртта е вечен сън, в това съм сигурен. Ние не можем да отлетим никъде, лишени от телата си, просто няма да сме същите. Но иначе нищо на този свят просто не изчезва, а около нашия свят съществуват други и там действат сили, които ние нито съзнаваме, нито бихме проумели. Нашите богове принадлежат към един такъв свят, а те са достатъчно близо, за да можем да сключваме с тях договори и обети. Но никога няма да станем част от техния свят, живи или мъртви. Но пък компенсираме. Без нас техният свят не би могъл да съществува. Ако не друго, гърците са разбрали това. А кой знае дали боговете също са вечни? Колко време една сила може да действа? Дали, когато старите сили угаснат, на тяхно място не се появяват нови? Какво става с една сила, щом вече я няма? Вечността е сън без сънища дори за боговете. В това вярвам аз.
— И все пак — рече Сервилия, — когато Силан умря, нещо излезе от стаята. Не го видях с очите си, не го чух с ушите си. Но то наистина премина покрай нас, Цезаре, и стаята опустя.
— Предполагам, че е било някоя идея.
— Идея?
— Не сме ли всички идеи?
— За нас самите или за околните?
— За нас и за околните, макар може би да става дума за различни идеи.
— Не знам. Знам само какво усетих. Това, което помагаше на Силан да живее, го напусна.
— Изпий си виното.
Сервилия пресуши чашата.
— Чувствам се много странно, но не и както когато бях дете и край мен умираха много хора. Не и както когато Помпей ми изпрати пепелта на Брут от Мутина.
— Детството ти е било ужасно — обясни Цезар, стана и седна от нейната страна на масата. — Колкото до първия ти съпруг, нито си го обичала, нито си го чувствала близък. Той просто ти направи сина.