Тя вдигна лице, за да я целуне. За пръв път си даваше сметка какво точно представлява целувката на Цезар. До този момент винаги я беше очаквала с такова желание, че не можеше нито да я вкуси, нито да я прецени. Пълно преплитане на сетивата и духа, мислеше си Сервилия, докато обвиваше ръце около врата му. Кожата му беше твърда, дори груба, брулена от хиляди ветрове, носеше със себе си дъх на жертвен олтар, на пепел в угаснало огнище. „Може би — мислеше тя — това, което се опитвам да постигна, е свързано със силата, която живее постоянно в мен, а единственият начин, по който бих могла да го постигна, е когато съм до него, когато той е в мен, когато двамата не мислим за нищо друго, освен как да съществуваме един за друг…“
Двамата се умълчаха и сякаш за броени мигове потънаха в сладостна дрямка; а след това се озоваха отново на земята, наобиколени от крясъците на съседките, плача на бебетата, ругатните на мъжете, тропота на каруците по паважа, блъскането на някой стан в съседната работилница, онзи далечен трепет на земята под краката им, който издаваше присъствието на Вулкан.
— Нищо — заключи Сервилия — не продължава вечно.
— Включително и ние, както се опитах да ти обясня.
— Но ние поне имаме своите имена, Цезаре. Ако другите не ги забравят, това ще е все някакво безсмъртие.
— Единственото, към което се стремя.
Изведнъж я обзе печал и разочарование и тя обърна глава на другата страна.
— Ти си мъж, можеш и да го постигнеш. А аз?
— Какво ти? — попита той.
— Това не беше философски въпрос.
— Не, не беше.
Сервилия се надигна и обви ръце около коленете си. Разпуснатите й черни коси криеха съблазнителния й гръб.
— На колко години си, Сервилия?
— Скоро ще навърша четирийсет и три.
Сега или никога. Цезар също се надигна.
— Искаш ли да се омъжиш отново?
— О, да.
— За кого?
Тя го изгледа, сякаш не разбираше.
— За кого друг, Цезаре?
— Аз не мога да се оженя за теб, Сервилия.
Сервилия дори не можа да прикрие смайването си.
— Защо?
— Най-малкото заради децата ни. Законът не забранява и ние да се оженим, и децата ни да се оженят. Те самите не са кръвни роднини. Но би било неуместно и аз не искам да им причинявам подобно разочарование.
— Това — възрази Сервилия — е фалшиво оправдание.
— Не, не е. За мен е напълно сериозен мотив.
— И какво друго?
— Не си ли чула какво казах, когато се разведох с Помпея? — попита той. — Жената на Цезар, както и цялото му семейство, трябва да стоят далеч от всяко подозрение.
— Аз съм далеч от всяко подозрение.
— Не, Сервилия, не си.
— Цезаре, това просто не е истина! За мен говорят, че от гордост бих отказала дори на всемогъщия Юпитер.
— Но не отказа на мен.
— Разбира се, че не!
Цезар вдигна рамене.
— Ето, виждаш ли?
— Какво да видя?
— Че не си далеч от всяко подозрение. Ти беше една невярна съпруга.
— Не е вярно!
— Глупости! Та ти изневеряваше на мъжа си в продължение на години.
— Само че с теб, Цезаре, с теб! Никога преди не съм го правила с друг и никога след това, дори със Силан!
— Няма значение, че е било с мен — отсъди той. — Важното е, че изневеряваше.
— Но не и на теб!
— Откъде да знам? Била си невярна на Силан, как да знам, че няма да бъдеш невярна и на мен?
Това беше кошмар; Сервилия не можеше да си поеме въздух, умът й не побираше думите, които слушаше.
— Преди теб — настоя тя — всички мъже за мен бях недостойни. След теб те пак ще бъдат недостойни.
— Няма да се оженя за теб, Сервилия. Ти не стоиш далеч от всяко подозрение и със сигурност не си непорочна.
— Това, което изпитвам към теб — изричаше отчаяно тя, — не може да се оценява според възприетите норми за редно и нередно. Ти си единствен. За никой друг мъж, за никой друг бог, не бих прежалила гордостта си или доброто си име. Как можеш да използваш срещу мен чувствата, които изпитвам към теб?
— Не използвам нищо срещу теб, Сервилия. Просто ти казвам истината. Жената на Цезар трябва да стои над всякакви подозрения.
— Аз стоя над всякакви, подозрения!
— Не.
— Не мога да повярвам! — извика Сервилия, поклати глава и вкопчи пръсти в коляното си. — Не си честен! Не си справедлив!