Луций Пизон беше не само страшен, но и хитър. Когато просителите се оттеглиха, той изведнъж забрави за топлата вечеря и остана на площада. Изчака слънцето да залезе, писарите да заспят от скука и гражданите да се приберат по домовете си. Обаче забеляза няколко съмнителни типове, които надничаха откъм Кладенеца на комициите, навярно разчитайки, че могат да се скрият между трибуните. Съмнителните типове създаваха впечатлението, че са събирачи на дългове.
След кратък разговор с шестимата си ликтори Луций Пизон пое с подозрително бърза крачка по Вия Сакра в посока на квартала Велия; подминавайки Държавния дом, преторът дори не погледна в негова посока. Затова пък се спря пред входа на Портик Маргаритария, наведе се уж да си оправи обувката, а шестимата ликтори се скупчиха край него, очевидно, с цел да му помогнат. След малко Пизон се изправи и продължи по пътя си, все така на почтителна дистанция от подозрителните типове, които очевидно го следяха.
Това, което преследвачите не можаха да видят, бе, че високата фигура, носеща сенаторската тога, се съпровожда вече само от петима ликтори; Луций Пизон бе разменил дрехите си с най-едрия си ликтор, а сам се беше скрил в сянката на Портик Маргаритария. Оттам се прехвърли към изхода, обърнат към Държавния дом, и излезе на празното място, което продавачите обикновено използваха за бунище. Свали чисто бялата ликторска тога, нагъна я и я скри в някаква щайга: тогата определено не е най-удобната дреха, когато човек прескача огради.
— Надявам се — рече той на Цезар, след като се прехвърли в перистила му и оттам влезе в кабинета му — в тази кана да има качествено вино.
Малцина хора са имали честта да видят Цезар стъписан, но ето, че Пизон беше един от тях.
— Ти как влезе? — попита домакинът, докато наливаше чашата.
— По същия начин, по който според слуховете Публий Клодий бил излязъл.
— Бягаш от разгневени съпрузи, а, Пизоне? На твоята възраст? Срамота!
— Не, бягам от разгневени събирачи на данъци — отпи жадно от виното той.
— Така значи! — Цезар седна на мястото си. — Заповядай, Пизоне, не се стеснявай, цялата ми изба е на твое разположение. Какво се е случило?
— Преди четири часа пред моя трибунал се явиха неколцина от твоите кредитори — бих казал, по-недостопочтената част от тях. Та те поискаха от мен да им предам държавната субсидия, която получаваш като претор. Телохранителите им прогониха хората надалеч, защото хората държаха случаят да бъде разгледан при закрити врати. От което заключих, че не искат ти да научиш какво са предприели за твоя сметка. Доста странно, мен ако питаш. — Пизон се изправи и си наля втора чаша вино. — Цял ден останах под наблюдение, дори ме проследиха по пътя към дома. Затова се размених с най-високия си ликтор и покрай дюкяните на Портик Маргаритария се промъкнах до вас. Държавният дом е под постоянно наблюдение — уверих се с очите си, докато минавах с ликторите по Вия Сакра.
— Значи се налага и аз да изляза, както ти влезе. Довечера ще прекося померия и така официално ще усвоя империума си. А никой не може да преследва проконсул с империум.
— Дай ми разрешение още утре заран да изтегля твоята субсидия и лично ще ти я донеса на Марсово поле. Най-добре е да я инвестираш в града, но кой знае какво ще намислят добрите люде? Те наистина са се зарекли да те унищожат, Цезаре.
— Зная.
— Предполагам — свъси отново вежди Пизон, — че би могъл да платиш нещо на копите по банков път?
— Ще говоря с Марк Крас тази вечер, преди да изляза от града.
— Да не искаш да кажеш — погледна го с недоверие Луций Пизон, — че можеш да поискаш помощ от Марк Крас? Ако си могъл, защо не си го сторил още преди месеци… Или дори години?
— Той е приятел, не ми е удобно да искам от него.
— Да, разбирам те. Но на твое място бих преглътнал гордостта си. Е, аз пък и не съм Юлий. На един Юлий винаги му е трудно да бъде длъжник другиму, нали?
— Именно. И все пак Марк Крас сам ми предложи, така че ми е по-лесно.
— Подпиши ми пълномощното, Цезаре, и да си вървя. Няма за кога да ми поръчваш вечеря, а аз умирам от глад. Освен това Рутилия ще се притесни.