— Една четвърт от двайсет милиона за тях би била добра печалба, тъй като ти трупаш капитализираща се лихва вече три години. Навярно в началото си наел три милиона.
— Ти и аз, Марк, сме си сбъркали попрището! — засмя се Цезар. — Налага ни се да обикаляме по суша и море половината земя, размахваме орли и знамена пред разни варвари и диваци, мъчим провинциалните плутократи, както децата мъчат малките кученца, създаваме си врагове от същите онези хора, които би трябвало да се радват на управлението ни и накрая дори сме длъжни да се отчитаме пред народа, Сената и хазната. А през същото това време можем спокойно да си трупаме парички тук, в Рим.
— Аз доста съм натрупал в Рим — напомни му Крас.
— Но не даваш заеми срещу лихва.
— Аз съм Лициний Крас все пак!
— Именно.
— Облякъл си се за път. Да не би да заминаваш?
— Засега отивам на Марсово поле. Щом официално приема своя империум, кредиторите нищо не могат да ми сторят. Пизон ще прибере утре сумата от мое име и ще ми я донесе.
— Той кога ще се види пак с кредиторите?
— Вдругиден по обяд.
— Добре. Когато лихварите дойдат пред трибунала, аз ще ги чакам. И не се притеснявай, Цезаре. Много малко от парите ми ще минат в техни ръце. Пизон най-напред ще изчисли общата сума, а аз ще дам гаранции, че ще я възстановиш. Щом знаят, че зад теб е Крас, те ще изчакат.
— Тогава те оставям на спокойствие. Много съм ти благодарен.
— Не мисли за това. Може би и аз някой ден ще имам нужда от теб. — Крас стана и го изпрати до входната врата, за да му свети. — Ти как успя да се качиш, без да се пребиеш?
— И в най-тъмното стълбище има достатъчно светлина за очите ми.
— Това само усложнява нещата.
— Какво?
— Ами как да ти кажа — започна да обяснява потайният Крас. — Казах си, че в деня, когато станеш консул за втори път, аз ще ти издигна статуя, която ще сложа на публично място. Смятах да поискам от скулптора да те извае с части от телата на лъв, вълк, змиорка, невестулка и птица — феникс. Но като знам, че винаги си падаш на краката, как виждаш в тъмното и прескачаш огради посред нощите, ще трябва да оцветя статуята като дива котка.
Тъй като вътре в рамките на Сервиевите стени нямаше конюшни, Цезар трябваше да напусне Рим пеша. Но за всеки случай избягваше пътищата, които един твърде усърден лихвар би се сетил да наблюдава. Изкачи Вик Патриции до пресечката с Вик ад Малум Пуникум, сви по Вик Лонг и напусна града през Колинската порта. Оттам мина право през Пинциевия хълм, където при хубаво време децата се забавляваха да гледат дивите зверове, и в крайна сметка се озова при временното жилище на Помпей откъм гърба му. Разбира се, просторната къща имаше своя конюшня под лоджията; за да не събужда напразно войника на пост, Цезар си избра чиста купчина слама и се излегна, колкото да дочака изгрев-слънце.
Изглежда, заминаването му за римските провинции винаги бе съпътствано с необичайни събития, припомняше си с усмивка Цезар. Първия път, когато замина за Испания, бягаше от скръбта си по леля си Юлия и Цинила. Този път потегляше като беглец, за да не го спипат кредиторите. Друго си беше да си беглец с проконсулски империум. Но Цезар вече беше подредил целия си маршрут — Публий Ватиний се оказа наблюдателен информатор, а Луций Корнелий Балб Стария го чакаше отдавна в Гадес.
Балб скучаеше, така поне пишеше на Цезар. За разлика от Крас той не гледаше на печалбата като на цел сама по себе си. Балб, който заедно с племенника си, беше най-богатият човек в Испания, копнееше за ново предизвикателство. Нека Балб Младия да наглежда търговията! Балб Големия предпочиташе да се занимава с военна логистика. Затова Цезар го беше назначил за префектус фабрум — избор, който изненада известни кръгове в Сената, но не и онези, които познаваха Балб. Назначеният, поне според разбиранията на Цезар, беше доста по-важен от най-висшия легат (а Цезар изобщо не поиска легат), тъй като префектус фабрум е най-довереното лице на главнокомандващия и отговаря за снабдяването и прехраната на войската.
В Далечна Испания бяха разквартирувани два легиона, и двата съставени от римски ветерани, които бяха предпочели изобщо да не се прибират в Италия след края на войната срещу Серторий. Повечето отдавна бяха прехвърлили трийсетте и горяха от желание за нов поход. Но два легиона нямаше да са достатъчни за сериозно начинание; първото, което Цезар възнамеряваше да стори, бе да състави цял нов легион от доброволци — из средите на същите онези испанци, които се бяха сражавали за Серторий. Щом се приготвеше, веднага се впускаше в завладяването на непознатите територии. В крайна сметка смешно бе да се мисли, че Рим владее целия Иберийски полуостров при условие, че една трета от него му убягва. Цезар обаче щеше да подчини и нея.