„Ех, ако можеше — разсъждаваше Цицерон, докато водеше Тарквиний към храма на Съгласието, — тези проклетници изобщо да не минават през съда!“ Те бяха виновни, всички го бяха чули от собствената им уста. Рано или късно щяха да ги осъдят; дори най-продажният съд не би ги оправдал. И все някой ден щяха да бъдат… екзекутирани? Но съдиите не можеха да екзекутират! Единственото, което можеха да направят, бе да пратят изменниците в изгнание и да конфискуват собствеността им. Дори трибутните комиции не можеха да произнесат смъртна присъда. Единствено центуриатните комиции имаха това право, и то само при обвинение в пердуелион, голяма измяна — а кой можеше да е сигурен какво въздействие върху умовете на хората можеха да окажат обещанията за „всеобщо опрощаване на дълговете“? Понякога, мислеше си Покорителят на съдилищата, съдебните процеси се превръщаха в твърде голяма тежест.
Луций Тарквиний нямаше какво ново да каже, щом започна заседанието в храма. Цицерон си запази правото само той да задава въпросите и прекара Тарквиний през всички моменти, довели го до Мулвиевия мост в онази злокобна нощ. Едва тогава консулът остави думата и на другите, да не излезе, че иска да присвои цялата слава за себе си.
Това, което не очакваше, беше отговорът на Тарквиний на първия въпрос, който му зададоха.
— Ти защо изобщо си бил с алоброгите? — попита ненадейно Марк Порций Катон.
— Ъ? — изгледа го с недоумение Тарквиний. Той беше нагъл човек и не виждаше защо да се държи почтително със сенаторите.
— Алоброгите са имали водач в лицето на Тит Волтурций. Марк Цепарий каза, че е пътувал с тях, за да съобщи на съзаклятниците за изхода от преговорите между Луций Сергий Катилина и алоброгите. Но ти защо си бил с тях, Тарквиний?
— О, аз малко работа имах с алоброгите, Катоне! — отговори му той. — Бях с тях, защото така е по-безопасно, пък и по-забавно, отколкото да пътувам сам на север. Не, аз отивах при Катилина по други задачи.
— Така ли? И какви са били тези други задачи? — попита Катон.
— Носех му послание от Марк Крас.
В препълнения храм настъпи гробно мълчание.
— Я повтори, Тарквиний.
— Носех послание от Марк Крас до Катилина.
Тук-таме се дочуха гласове, след което настъпи такава суматоха, че Цицерон даде знак на главния си ликтор да удари с фасциите по пода.
— Тишина!
— Ти си носил писмо от Марк Крас до Катилина — повтори Катон. — Къде е то тогава, Тарквиний?
— О, не беше писмо! — отвърна арестуваният. — Съдържанието на посланието беше тук, в главата ми.
— И още ли е там? — попита Катон и хвърли поглед на Крас, който стоеше като замаян на стола си.
— Да, искаш ли да го чуеш?
— Ще ти бъда благодарен.
Тарквиний се изпъчи и започна да декламира:
— „Марк Крас ти казва «горе главата», Луций Катилина. Рим все още не е обединен около теб, но все повече и все по-знатни личности се присъединяват…“
— Този е хитър като воден плъх! — ядоса се Крас. — Дай му да ме обвини и това означава, че за да оправдая себе си, трябва да похарча луди пари да отърва него и всички около него!
— Тихо, тихо! — опита се да го възпре Цезар.
— Тази няма да я бъде, Тарквиний! — рече на висок глас Крас. — Да си беше избрал някой по-уязвим. Марк Цицерон много добре знае, че аз бях първият човек изобщо, който представи на Сената някакви по-конкретни доказателства. При това бях придружен от двама достоверни свидетели — Марк Марцел и Квинт Метел Сципион.