— О, Цезаре! — Балб се просълзи, но какво точно се канеше да каже, така и не се разбра: в следващия миг в стаята нахълта побеснелият Крас.
— Самозабравило се, лицемерно създание! Ще ми се прави на непорочна девица! Не мога да понасям Помпей, дълбоко презирам идиоти като Цицерон, но Катон ми се ще да го удуша с двете си ръце! Що за водач си намери сганта в Сената! Да беше жив Катул, щеше да получи разрив на сърцето като баща си, само да чуеше що за глупости се дрънкат там! Кой е казал, че честността и неподкупността са най-високите добродетели? По-скоро бих се пазарил с най-непочтения лихвар на света, отколкото да разговарям, не, ами да се изпикая върху Катон! Той е по-долно парвеню дори от провинциалистите, които още не са извадили сламата от устата си! Ментула! Верпа! Кунус! Пфу!
Цезар го изслуша ухилен до уши.
— Мили Марк, не съм предполагал, че някой ден ще изрека тези думи, но те моля да се успокоиш! Защо да рискуваш някой пристъп заради нищожества като Катон? Той нищо няма да спечели, пък нека се прави, колкото си ще, на почтен.
— Цезаре, той вече спечели! Вече няма как да станеш консул догодина. Какво ще се случи с Рим, не ми се мисли. Щом нашият град се оказва неспособен да смаже някакви си голи охлюви като Катон и Бибул, нещата наистина отиват на зле! Рим просто няма да го има в близко бъдеще! А аз как ще запазя позициите си пред осемнайсетте центурии, ако ти не станеш първи консул?
— Всичко е наред, Марк, наистина. На Нова година аз ще бъда първи консул, пък ако ще да ми турят Бибул за колега.
Крас изведнъж забрави гнева си и удивено загледа приятеля си.
— Искаш да кажеш, че ще се откажеш от триумфа си?
— Точно така. — Цезар се обърна към ъгъла. — Бургунде, време е да се прибереш при Кардикса и децата. Върви в Държавния дом и ме чакай там. Ще предадеш на майка ми две неща: първо, че се прибирам утре вечерта, и второ, че искам да ми сгъне чисто бялата тога и да ми я прати тук още тази вечер. Утре рано сутринта ще прекося померия и ще вляза в града.
— Цезаре, това е твърде голяма жертва! — изстена Крас.
— Глупости! Каква жертва виждаш ти? Ще се радвам на други триумфи. След края на консулството си няма да се оттегля в някоя спокойна провинция. Нима не ме познаваш, Марк? Ако наистина трябва да проведа своето шествие на юнските иди, ще бъде ли това изобщо зрелище? Не и според моите разбирания. Все пак трябва да се съобразявам с Великия, а той триумфира два дни поред. Не, когато удари моят час, всичко ще е по мой вкус и никой не би могъл да се мери с това, което аз ще покажа. Аз съм Гай Юлий Цезар, не съм някой си Метел Кретик. Рим трябва да говори за моя триумф в продължение на десетилетия. Не е достатъчно за мен да бъда един от многото.
— Не вярвам на ушите си! Да се откажеш от триумфа си? Гай, Гай, та това е върхът на човешката слава! Погледни ме! Цял живот триумфът ми е убягвал, а това е единственото, което искам, преди да умра!
— Тогава се налага да ти осигурим триумф. Горе главата, Марк. Сега седни и изпий една чаша от най-доброто вино на Миниций, след това ще вечеряме. Като гребе по дванайсет часа на денонощие дванайсет дни поред, човек огладнява.
— Току-виж наистина убия Катон! — заключи Крас, преди да седне.
— Както постоянно го повтарям, защото никой не ще да ме чуе, смъртта не е подходящо наказание дори за Катон. Смъртта те лишава от най-голямата победа: да знаеш, че врагът ти осъзнава своето поражение. На мен ми е забавно да се съревновавам с хора като Катон и Бибул, нали съм сигурен, че никога не ще успеят да спечелят?
— Откъде си толкова сигурен?
— Много просто — погледна го учуден Цезар. — Те просто не искат победата толкова горещо, колкото я искам аз.
Крас притеснено поде друга тема:
— Имам да ти казвам и нещо не чак толкова важно, но може би ти ще погледнеш другояче на въпроса.
— Какво е то?
— По-късно. Ние тук си говорим, все едно твоят приятел изобщо не съществува.
— Богове! Балбе, извини ме! — забеляза пропуска си Цезар. — Ела да те запозная с един плутократ, който цени парите дори повече от теб. Луций Корнелий Балб Стария, а това е Марк Лициний Крас.
По начина, по който двамата си стиснаха ръцете, прецени Цезар, личеше, че се смятат за абсолютно равни един на друг. Той не можеше да проумее радостта от това да правиш пари, но двамата му събеседници със сигурност можеха заедно да купят и продадат цяла Испания за броени часове. Колко бяха радостни и двамата, че най-после се срещат. Нищо чудно, че още не се бяха засичали. Красовите премеждия в Испания бяха от времето, когато още никой не знаеше за Балб. А пък самият Балб за пръв път идваше в Рим, нищо че Цезар се надяваше приятелят му да се настани за постоянно тук.