— Това е на добро! Той стоеше над всички останали, а и все още стои.
— Помпей няма да е щастлив, ако всички го мразеха толкова, колкото мразеха Сула, но като се замисля, майко, стигам до заключението, че е по-добре да те мразят, отколкото да потънеш в неизвестност. Човек никога не знае какво ще му донесе бъдещето. Може само да се подготвя за най-лошото.
— И да действаш — допълни Аврелия.
— Винаги. Вечерята готова ли е?
— Всъщност точно затова бях дошла. — Аврелия стана. — Твоят Балб ми харесва. Аристократ с потекло, нали?
— Не по-малко благородно от моето. Може да проследи предците си до хиляда години назад. Финикиец. Истинското му име е удивително: Кинаху Хадашт Библос.
— Цели три имена? Значи наистина е благородник.
Излязоха в коридора и се насочиха към триклиния.
— Някакви проблеми с весталките? — заинтересува се Цезар.
— Никакви.
— Как е моята малка черна птичка?
— Разцъфтява.
В този момент откъм стълбите се зададе Юлия и Цезар използва случая да й се порадва отдалеч. Беше пораснала и се беше разхубавила.
Юлия беше наследила чертите на баща си, които той беше наследил от Аврелия. Кожата й беше толкова светла, все едно беше прозрачна, а гъстите й коси бяха почти бели — съчетание, което внушаваше усещането за изключителна крехкост, подчертано от големите й виолетови очи. Беше висока колкото мъж със среден ръст, може би беше твърде слаба, а гърдите й — твърде малки, за да се понравят на мъжете, но отдалеч си личеше изящната й походка, която можеше само да радва мъжките погледи. „Бих ли я пожелал, ако не ми беше дъщеря? Не съм сигурен дали ще я желая, но със сигурност бих я обичал. Тя е истинска Юлия, родена, за да прави мъжете щастливи.“
— През януари навършваш седемнайсет — отбеляза Цезар, като намести стола на дъщеря си точно срещу своето място на кушетката. Аврелия седеше срещу Балб, който заемаше почетната половина на централното ложе. — Как е Брут?
Юлия му отговори невъзмутимо, без никакво вълнение.
— Добре е, татко.
— Сигурно си създава име на Форума?
— По-скоро сред читателите. Резюметата му много се ценят. — Юлия се усмихна. — Но според мен най-много му се нравят финансовите дела. Може само да съжалява, че общественото му положение не му позволява да се развихри.
— Нима няма пред себе си примера на Марк Крас? Сенатът ще си затвори очите, ако действа умно.
— Той е умен. — Тя замълча за миг, сякаш събираш смелост. — Щеше да постигне много повече, ако майка му го бе оставила на мира.
Цезар се усмихна.
— Съгласен съм с теб, дъще. Непрекъснато й повтарям да престане да се държи с него като с домашно зайче, но уви, Сервилия си е Сервилия.
— Знаех си, че имам още нещо да ти кажа. Сервилия искала да те види — обади се Аврелия.
Но Цезар се сблъска по-напред със самия Брут; младежът дойде да види Юлия точно в мига, в който четиримата ставаха от масата.
Уви! Времето не беше помогнало с нищо на бедния Брут. Беше все тъй непохватен, едва-едва стисна ръката на Цезар и както преди не знаеше къде да дене погледа си. Той винаги се дразнеше от хора, които не гледат събеседника си в очите, за него това беше израз на слаб характер. Жестокото акне на Брут сякаш се беше възпалило още повече, нищо че вече беше на двайсет и три години. Нищо чудно, че предпочиташе да се изявява в литературата. Да не беше толкова богат и да не беше от знатно потекло, никой не би го взел насериозно.
Очевидно обаче Брут все така обичаше Юлия. Нежен, любезен, верен, привързан. Погледът му се изпълваше с топлина, щом я видеше, хващаше я за ръката, сякаш се страхуваше да не се счупи. Цезар нямаше защо да се тревожи дали младежът не си е пробвал късмета преждевременно. Брут със сигурност щеше да изчака деня на сватбата. Изведнъж му хрумна, че Брут наистина ще чака до деня на сватбата, че досега не е имал никакви интимни преживявания. Което означаваше, че бракът ще се отрази доста силно на личността му. Бедният Брут. Съдбата не се оказваше благосклонна към него, след като му бе отредила за майка харпията Сервилия. Цезар се запита как ли Юлия ще се оправя със свекърва си. Дали и нея нямаше да прегризе безмилостната харпия, свикнала всички да й се подчиняват?
Срещна се с харпията привечер на другия ден, в самостоятелното си жилище на Вик Патриции. Тя беше на четирийсет и пет, но не й личеше.
Цезар очакваше в леглото да хвърчат искри, но вместо това тя го дари с леностни наслади и той безсилен потъна като насред плетеница от всевъзможни усещания, за да изпадне в бездиханна отмала. Когато се запознаваха, Цезар беше в състояние да запази ерекцията си с часове, без да достигне оргазъм, но с времето трябваше да го признае, че Сервилия го надмина. Колкото по-дълго време бяха заедно, толкова по-трудно ставаше на Цезар да й устоява. Друга възможност нямаше, освен да крие чувствата си от нея. На Сервилия не биваше да й се поднасят сведения, от които би могла да се възползва!