„Колко странно! — мислеше си Цезар, без да променя изражението си. — Тази пледоария срещу мен ли е насочена или срещу Великия? Или се опитва да улучи и двамата? Колко нещастен изглежда Великия! Ако можеше, би си тръгнал веднага, но така ще привлече внимание. Но пък на мен не ми се струва типично за Бибул да се заяжда с Помпей. Започвам да се чудя кой му пише речите напоследък.“
— Огромното стадо говеда се спуснало като придошла река из низините на Кампания, придружено от неколцина пастири, пастири не, ами да си го кажем направо говедари. Както вие всички знаете, назначени отци, всяка градска община в Италия си има собствени пътища и пътеки, по които да преминава добитъкът, едър и дребен. Дори из горите има обозначени пътеки, които да следват прасетата, докато ровят за жълъди през зимата, или овчите стада, докато се спускат от планините в долините наесен, или всички животни, които водим на заколение на най-голямото пазарище в Италия — Вал Каменар под Сервиевите стени. Тези пътища и пътеки са общинска земя, а добитъкът няма право да се отклонява от тях, да нахлува в частни участъци, да напада ливадите, сеното или реколтата на частни лица… Няма право да напада и лозята.
Той направи пауза.
— За голямо нещастие — въздъхна мъчително Бибул — ленивите говедари, на които се разчитало да преведат говедата, не знаели откъде точно минава правилната пътека, нищо че тя е не по-малко от километър широка! Говедата се натъкнали на примамливи лозя със сочни плодове. Да, скъпи приятели, онези грозни и безполезни животни, които принадлежали на Гней Помпей, по недоразумение наречен Велики, нахлули в лозята на Публий Сервилий. Което не изяли, смачкали. И ако случайно не сте запознати с навиците на говедото, ще ви обясня една допълнителна подробност: тяхната слюнка е истинска отрова за листата и ако растението е младо, то цели две години не може да се разлисти или да порасне. Но лозята на Публий Сервилий са много стари, затова направо изсъхнали. Моят приятел, конникът Публий Сервилий, е съсипан и отчаян, а на мен ми иде да се разплача дори за цар Фраат, защото и той повече няма да пие от любимото си вино.
„О, Бибуле, май усещам накъде биеш…“ — мислеше си Цезар, но с нищо не се издаваше.
— Естествено Публий Сервилий се оплакал пред хората, управляващи обширните имения на Гней Помпей, по недоразумение наречен Велики. Но те му заявили, че не съществува и най-малка възможност да бъде възмезден за загубата на най-плодородното лозе на земята. Защото, назначени отци, пътят, който въпросното стадо говеда трябвало да следва, от толкова време не бил използван, че обозначенията се били заличили! Говедарите не могли да бъдат обвинени в нехайство, защото изобщо нямали представа къде се намират. Със сигурност не е бивало да минават през лозето, ще речете. И аз така мисля. Но колко лесно би било да се докаже противното пред съда, ако градският претор случайно даде ход на дело по въпроса! Дали жителите на италийските градове изобщо са виждали карти, на които да са обозначени пътеките за придвижващите се стада? Ами преди трийсет години Рим на практика погълна всички самостоятелни градове в Италия в замяна на пълноправното римско гражданство, което жителите им получиха. Това няма ли да означава за съда, че именно Рим е длъжен да обозначи наново пътищата за стадата от единия до другия край на Италия? Аз мисля, че означава.
— Консуле, членове на Сената, аз съм един миролюбив човечец, който е отбил съвестно своя войнишки дълг. Нямам желание да управлявам далечни провинции и да водя войни срещу безпомощни варварски племена, само и само да напълня сандъците със злато. Но в същото време аз съм римски патриот. Ако римският Сенат и народ решат така, аз съм длъжен да поема управлението на някоя провинция след изтичането на консулския ми мандат: защото, не се и съмнявайте, аз ще бъда консул. Но на мен ми се ще да свърша някоя наистина полезна работа! Работа, която няма да прави голямо впечатление и няма да ми донесе слава! Работа, която няма да се запомни с маршируването на хиляди войнишки ботуши по улиците на Рим, а с прецизното изпълнение на рутинни задължения! Искам сенатът отсега да отреди на консулите, които ще управляват страната догодина, само един проконсулски мандат, който да бъде използван за точното определяне и обозначаване на пътеките за движещите се из Италия стада. Аз не мога да възстановя унищожените лозя на Публий Сервилий, нито смея да се надявам, че ще успея да излекувам душевната му рана. Но ако успея да убедя всички вас, че един проконсул може да върши и други общественополезни дела, различни от воденето на войни, то по своя скромен начин ще мога донякъде да възмездя моя разорен приятел, конника Публий Сервилий.