Цезар си пое дълбоко въздух и погледна към Катон.
— И едно предупреждение. Ако сенатът откаже да се занимае с въпроса за ратификациите, аз ще прехвърля въпроса на плебса, и то веднага. Освен това да не забравяме, че съм патриций, и че дори да искам, не бих могъл да се меся в работата на плебса, още по-малко да го наставлявам. Това е единственият ви шанс, назначени отци. Или ще си свършите работата, или ще гледате как плебсът разсипва всичко. Не ме интересува кое решение ще изберете, но може да е само едно от двете!
— Не! — изкрещя изведнъж Лукул от мястото си на първия ред. — Не, не и не! Ами какво стана със споразуменията, които аз сключих на изток? Не беше Помпей този, който завоюва Изтока, аз бях! А коварният Помпей само си приписа победата и си окачи лаврите! Аз подчиних Изтока, аз наложих споразумения, които само чакаха да влязат в сила! Нека ти го кажа право в очите, Гай Цезар: няма да позволя на Сената да ратифицира договори, сключени от името на Рим от някакъв си пиценски селяк! Човек, който не знае кой е прадядо му, ще ни управлява, все едно ни е цар! Ще се разхожда в карнавални одежди из града! Не, не и не!
Цезар обаче изгуби търпение.
— Луций Лициний Лукул, ела тук! — заповяда той на бившия консул. — Застани пред мен!
Двамата никога не се бяха харесвали, нищо че имаха много общи черти: знатни аристократи, и двамата в една или друга степен обвързани със Сула. Може би точно това обясняваше и ревността помежду им: Лукул винаги се бе чувствал пренебрегнат заради далеч по-младия Цезар, който беше племенник на Сула. Именно Лукул беше обвинил Цезар, че е дарявал с ласките си цар Никомед — хора като Бибул не биха имали куража да измислят подобна мерзост, можеха само да я повтарят.
В онези далечни дни Лукул реше физически здрав, дисциплиниран, трудолюбив, изключително съвестен и способен провинциален управител и пълководец. Годините и страстта му към психотропните вещества — да не говорим за виното и екзотичните храни — го бяха превърнали в дебел старец с подпухнало лице и почти невиждащи очи. Някогашният Лукул никога не би се уплашил от подобна нагла заповед; сегашният послушно се дотътри от стола си до подиума на консулите и застана пред Цезар.
— Луций Лициний Лукул — започна да му обяснява със спокоен тон Цезар, — за последен път те предупреждавам: или ще върнеш думите си назад, или ще дам на плебса да стори с теб каквото стори навремето със Сервилий Цепион! Ще се постарая да бъдеш обвинен в престъпна безотговорност и неспособност да изпълниш задачите, връчени ти от римския Сенат и народ. От теб се очакваше да умиротвориш Изтока и да свалиш от властта двама царе. Ти не успя да го сториш. А сега аз ще те пратя на съд и ще се погрижа да отидеш на доживотно заточение на най-ужасното и самотно място насред морето: някое тясно островче, на което няма да има място къде да си простреш туниката! Ясен ли съм? Разбираш ли какво ти говоря? Не ме предизвиквай, Лукуле, защото аз държа на думата си!
Сенаторите бяха като вцепенени. Нито Бибул, нито Катон смееха да помръднат. Когато Цезар придобиеше подобно изражение, най-добре да не рискуваш с излишни забележки. Но именно в такива момент Цезар убеждаваше всички свои врагове в какво страшилище би могъл да се превърне, ако го оставеха. Той не само щеше да си присвои цялата власт, но щеше да се обяви за цар. Царят обаче трябваше да разполага със собствена армия. Ето защо те нямаше да му позволят да се сдобие с такава. Нито Бибул, нито Катон бяха на възраст да са участвали в политическия живот, докато е бил жив Сула, но Бибул добре си го спомняше: не беше трудно да се открие у днешния Цезар някогашният Сула. Помпей не беше нищо особено: той просто нямаше потекло и необходимия авторитет. Но Цезар го имаше!
Лукул падна на колене и се разплака. Започна да се извинява, все едно някой източен деспот молеше за милост самодръжците Митридат и Тигран. Сенаторите седяха безмълвни и потресени. Това не беше прието; това беше унижение за всеки от тях.