Помпей вече се чувстваше по-добре. Възхищаваше се от вътрешната градина на Цезар, най-вече заради великолепните стенописи, изобразяващи известни весталки, и заради приказния мраморен басейн с фонтани. Единственият недостатък бе, че заради високите стени не достигаше слънчева светлина. Насочи вниманието си към фреските в самия триклиний, които разказваха историята за битката при езерото Регил, когато Кастор и Полукс спасили Рим.
И точно когато погледът му се плъзгаше към вратата, през нея влезе богинята Диана. Диана, просто нямаше кой друг да бъде това… Богинята на лунната нощ, носеща се като ефирен дух из пространството, запленена от собствената си грация и лъчиста красота. Богинята — девица, която мъжете нямат право да видят с очите си и която от безразличие към тях дори не ги удостояваше с поглед. С тази разлика, че точно тази Диана, стигнала до средата на помещението, усети погледа на Помпей върху себе си, вдигна сините си очи и сякаш нещо я сепна, съвсем леко залитна.
Велики, да ти представя дъщеря си Юлия. — Цезар й даде знак да седне срещу Помпей. — Заповядай, Юлия, бъди така добра да правиш компания на нашия гост. А, ето я и майка ми!
Аврелия се настани откъм страната на Цезар, а в същото време прислугата започна да носи храната, чашите, съдовете с виното и водата. Както веднага забеляза Помпей, в този дом на жените вино не им се полагаше.
Колко беше красива! И въпреки онова залитане отпреди малко се държеше точно като някое приказно създание, дошло от дълбините на нощта, за да го омае с блюдата, които му предлагаше, и с приказките си, докато обясняваше рецептата на кое от всички ястия готвачите владеели най-добре. На лицето й грееше усмивка, искрена и неподправена, нито свенлива, нито прелъстителна. Помпей си позволи да я попита как си прекарва дните (ама кого го беше грижа за дните й, всички се вълнуваха единствено от бурните й нощи, когато луната изгрееше високо и златната й колесница я понасяше към звездите), а тя му отговори, че чете книги, понякога се разхождала, помагала на весталките или отивала на гости на приятелки. Гласът й беше мек и звучен, галещ слуха му, както невидимите й криле галеха звездния небосвод. Наведе се напред и му подсказа колко крехка е снагата й, нищо че дрехата не позволяваше да надникне в пазвата й. Имаше тънки, но добре оформени ръце, раменете й се издаваха навън като изящно изваяни дръжки на ваза, над сините й очи проблясваше оскъден сребрист грим. Какви дълги мигли имаше! А веждите й бяха толкова светли, че почти не се забелязваха. Не си беше сложила пудра или мазило, а розовата й устица безмълвно го подканваше към жадни целувки и му обещаваше мигове на смях и веселие.
Светът престана да съществува за двамата. Разговаряха за Омир и Хезиод, за Ксенофонт и Пиндар, за Помпеевите пътешествия на изток. Тя се опиваше от думите му, сякаш слушаше самия Цицерон, и го теглеше все по-надалеч и надалеч с въпросите си за всичко, за което се сетеше: за албанските земи на юг от Кавказ или за хищните гадини, които тормозели войската му по каспийските брегове. Дали бил видял с очите си Арарат? Какво точно представлявал юдейският храм? Вярно ли било, че в Палос Асфалтит хората ходели по водата? Виждал ли е чернокожи? Как изглеждал цар Тигран? Вярно ли било, че навремето амазонките били живели в днешния Понт, покрай устието на реката Термодон? Той самият виждал ли е амазонка? Разправяло се, че Александър Велики бил срещнал царицата им някъде по бреговете на река Яксарта. Какви чудни имена! Окс и Аракс, и Яксарта.
А прагматично мислещият Помпей, свикнал да се изразява с къси фрази и пропуснал да прочете и една книга като млад, сега благодареше на съдбата, задето животът на изток и запознанството му с Теофан го бяха подтикнали да се интересува повече от човешкото знание. Езикът му изричаше думи, които той дори не си бе давал сметка, че е усвоил, мисълта му раждаше идеи, за които не би и предположил, че ще му хрумнат. По-скоро би умрял, отколкото да разочарова това прелестно младо момиче, което гледаше на него като на някакъв безкраен източник на знания и не можеше да отмести поглед от лицето му, сякаш се сблъскваше с най-величественото творение на природата.