Цезаровите закони все пак бяха приети: вторият поземлен закон, няколкото отделни акта, събрани заедно под името легес Ватиние, които уреждаха предаването на губернаторските правомощия на Цезар, както и много други полезни поправки в законите, които той от години се беше надявал един ден да реализира. Цар Птолемей XI Теос Филопатор Филаделф, с прозвището Авлет, беше потвърден като законен владетел на Египет и се сдоби със статута на приятел и съюзник на римския народ. В Балбовата банка в Гадес останаха на съхранение четири хиляди таланта злато. Помпей и Крас получиха каквото им се полагаше, а Балб, придружен от Тит Лабиен, спешно замина за Италийска Галия, където го очакваше много работа. Балб щеше да поръчва оръжия и снаряжения (по възможност от Луций Пизон и Марк Крас), докато Лабиен се зае да набира доброволци за третия легион на територията на Цизалпийска Галия.
Цезар все още разчиташе на война на североизток, затова гледаше на мандата си в Далечна Галия по-скоро като на необходимо зло. Дори не беше повикал Помптин, нищо че го ненавиждаше, ами се опита да разреши проблемите между племената в долината на Родан по дипломатически път. Царят на свевите Ариовист се беше превърнал в регионална сила; под властта му се намираше целият район между езерото Лемана и бреговете на река Рейн, отделяща Галия от Германия. Най-напред секваните бяха повикали Ариовист на помощ с обещанието, че неговите свеви ще получат една трета от земите на секваните за собствени ползи. Но свевите, прехвърлили Рейн, се оказаха толкова много, че в скоро време Ариовист настояваше за две трети от земите на секваните. Получи се верижна реакция, която прехвърли смутовете при хедуите, които от години се ползваха със статут на римски приятели и съюзници. Най-накрая хелветите, дял от голямото племе на тибурините, започнаха да слизат от своите селища високо в планините, с цел да търсят по-благоприятен климат и по-плодородни земи в самата Римска Галия.
Съществуваше заплаха от война, затова и Помптин се бе установил с единствения си легион на почти постоянен лагер недалеч от езерото Лемана и следеше събитията.
Цезар определи като най-сериозен виновник за смутовете Ариовист, затова си издейства пълномощия от Сената и започна преговори с представители на германския цар, за да ги убеди да сключат договор. Договорът трябваше да защити римските владения и интереси, да върже ръцете на Ариовист и да успокои множеството галски племена, пряко засегнати от германското нашествие. Като сключи споразумение със свевите, Цезар на практика наруши подписаните навремето договори с хедуите. Това обаче изобщо не го притесни. За него бе по-важно да запази статуквото и да предпази Рим от по-далечни опасности.
Като резултат сенатът издаде декрет, обявяващ Ариовист за приятел и съюзник на римския Сенат и народ; новината беше съпроводена с много щедри подаръци лично от Цезар за владетеля на свевите и постигна целта си. Ариовист получаваше римското съгласие за настаняването си в Галия и можеше да въздъхне с облекчение.
Цезар не бе срещнал трудности с нито един от указите си за нови приятели и съюзници на римския народ.
Сенатът беше консервативна институция, не одобряваше разходите по поддръжката на армията, затова бързо схвана, че утвърждаването на Птолемеевата царска титла отнемаше на хора като Крас възможността да започват война с Египет. Договорът с Ариовист пък гарантираше мира в Галия. Дори не се налагаше Помпей да държи речи в подкрепа на Цезар.
Цезар губеше популярност, но пък се сдоби с трета съпруга: Калпурния, дъщерята на Луций Калпурний Пизон. Осемнайсетгодишна, тя се оказа идеалната съпруга за този етап от живота и кариерата му. Подобно на баща си беше висока и тъмнокоса, доста привлекателна девойка, спокойна по характер, възпитана и силно напомняща на Аврелия, която беше първа братовчедка на бабата на Калпурния — Рутилия. Калпурния беше интелигентна, начетена, винаги готова да услужи и никога не притесняваше другите с капризи. Беше се родила, сякаш за да прекрачи някой ден прага на Държавния дом. И понеже беше почти връстничка на Юлия, донякъде запълваше празнината, останала след нейната сватба. За Цезар това беше от особено значение.