— Въпреки че дълговете му нарастват. Не познавам друг човек, толкова обсебен от манията да строи вили!
— Това означава ли, че догодина ще пуснеш Клодий в действие?
Цезар изгледа майка си доста хладно.
— Със сигурност.
— Какво толкова е казал Цицерон на Помпей, че ти така си се ядосал?
— Същото, което каза при процеса срещу Хибрида. Лошото е, че Великия се е държал така, като че ли не ми се доверява много, и Цицерон е останал с впечатление, че би могъл да откъсне Помпей от моето влияние и да се съюзи с него.
— Това вече не го вярвам, Цезаре. Няма логика. Юлия е господарката на сърцето му.
— Да, предполагам, че си права. Великия играе някаква своя игра. Пък и не би искал Цицерон да знае всичко, което си мисли той.
— Аз по-скоро бих се тревожила заради Катон. Бибул е по-организираният от двамата, но Катон се ползва с по-голяма обществена подкрепа. Жалко, че Клодий не би могъл да отстрани и Катон, не само Цицерон.
— Ако можеше, би защитил гърба ми, докато ме няма в града. За нещастие не виждам как би могъл да го стори.
— Помисли тогава. Ако успееш да елиминираш Катон, вече никой не би могъл с пръст да те докосне. Той е душата на опозицията.
Куриатните избори бяха насрочени за квинктил, но малко по-късно от обичайната дата. Кандидатите с най-големи шансове очевидно бяха Авъл Габиний и Луций Калпурний Пизон. Двамата се отнесоха крайно отговорно със задачата, но не дадоха и най-малък повод хрътката Катон да надуши каквото и да е купуване на гласове. Непостоянното обществено мнение отново се отдръпваше от добрите люде. За триумвирите се очертаваха успешни избори.
Точно в този миг, няколко дни преди изборите, Луций Ветий се събуди като зло изпод камък. Яви се пред младия Курион, който през последните дни насочваше стрелите си по-често към Помпей, и му съобщи, че знаел за някакъв заговор срещу Великия. Дори накрая попита дали Курион е склонен да се присъедини към убийците. Курион внимателно го изслуша и дори показа известен интерес към акцията. След което издаде всичко на баща си, тъй като не му стигаше смелост и желание да бъде заговорник и убиец. Старият Курион и синът му открай време бяха в конфликт, но споровете им се отнасяха само до виното, сексуалните подвизи и харченето на чужди пари. Щом се появеше опасност обаче, Скрибониите затягаха редиците си.
Старият Курион веднага съобщи за заговора на Помпей, а той свика Сената на заседание. След броени мигове Ветий беше призован да даде показания. В началото опозореният конник яростно отричаше, но изведнъж отстъпи и дори назова имената на някои от съучастниците си: сина на бъдещия кандидат за консул Лентул Спинтер, Луций Емилий Павел и Марк Юний Брут, доскоро известен и като Цепион Брут. Тримата посочени бяха все хора извън всякакво подозрение, затова и никой не искаше да повярва на Ветий: младият Спинтер нито беше член на Клодиевия кръг, нито се славеше с някакви скандални изпълнения, Лепидовият син навремето беше участвал в бунта на баща си, но откакто се бе завърнал от изгнание, не бе дал и най-малък повод да го смятат за враг на републиката, а колкото до Брут, мисълта, че точно той ще стане убиец, беше направо забавна. Ветий обаче добави, че някакъв роб — писар, принадлежащ на Бибул, му бил донесъл от името на втория консул кама. Цицерон обяви, че било жалко, дето от цял Рим Ветий си намерил точно от консула да чака оръжие, но смисълът на акта беше недвусмислен: Бибул искал по този начин да изрази своята подкрепа за убийството.
— Това са глупости! — изведнъж скочи Помпей. — Марк Бибул лично си направи труда да ме предупреди още през май, че срещу мен се готвел заговор. Бибул не може да е замесен.
Повикаха младия Курион. Той напомни на всички, че точно по това време Павел се намира в Македония, и изтъкна, че цялата тази интрига навярно представлява лъжи, съшити с бели конци. Сенатът беше склонен да се съгласи, но намери за добре Ветий да бъде задържан за друг разпит. Споменът за Катилина беше жив; никой не искаше да си навлече позора, задето е екзекутирал римлянин без присъда, пък дори да става дума за Ветий. Не биваше да се позволи случаят да избяга от контрола на сенаторите. Цезар се вслуша в исканията и заповяда на ликторите си да отведат Луций Ветий в Лаутумиите, където да го оковат за стената — единствения начин да предотвратят евентуално бягство.
На пръв поглед заговорът изглеждаше странен, нелогичен и дори несериозен, но Цезар се тревожеше; това беше ситуация, подсказваше му вътрешният глас, в която трябва да стори всичко по силите си гражданите да бъдат информирани. Аферата не трябваше да се разисква при закрити врати. Щом заседанието на Сената приключи, Цезар свика народното събрание и разказа на всички дошли какво точно се е случило. На другия ден Ветий беше доведен за нови показания, този път на Форума.