Колийн Маккълоу
Жените на Цезар
книга четвърта от поредицата "Господарите на Рим"
1
От юни 68 г. пр.Хр. до март 66 г. пр.Хр.
— Бруте, не ми харесва как си се зачервил. Ако обичаш, ела да те видя на светло.
Петнайсетгодишният юноша остана надвесен над свитъка фанийска хартия. В ръката си държеше писец от тръстика и беше застинал неподвижен, сякаш не знаеше какво точно да напише.
— Ела при мен, Бруте. Веднага! — нареди майка му.
Той я познаваше добре, затова остави писеца; не смееше да я предизвиква. Ако го повика веднъж, можеше да се престори, че не я е чул, но втория път беше длъжен да се подчини. Дори той. Брут се изправи и прекоси стаята. Сервилия стоеше пред прозореца, широко отворен заради необичайно ранната гореща вълна, обхванала Рим.
Тя беше ниска, а Брут напоследък доста се бе поизточил. Майка му посегна, хвана го за брадичката и огледа пъпчиците, които се бяха появили около устата му. Пусна го и отмести черните къдрици от челото му.
— Как ми се иска да се подстригваш късо! — Сервилия дръпна кичура коса, който все падаше в очите му — дръпна достатъчно силно, за да бликнат сълзи в очите му.
— Мамо, късата коса не е достатъчно интелектуална — възрази Брут.
— Късата коса е практична. Не дразни кожата на лицето ти. О, Бруте, в какво мъчение се превръщаш!
— Ако толкова си държала да имаш син с лице на легионер, мамо, да беше родила момче на Силан, вместо тези момичета.
— Човек може да си позволи един син. Двама се нуждаят от твърде големи разходи. Освен това, ако бях родила син на Силан, ти нямаше да бъдеш и негов наследник. Щеше да се наложи да се задоволиш с наследството на баща си. — Сервилия се запъти към писалището, на което той работеше, и пренебрежително размести множеството свитъци. — Каква бъркотия! Нищо чудно, че стоиш изгърбен. Ще излизаш по-често на Марсово поле с Касий и другите момчета от училище. Стига си се занимавал с тоя Тукидид.
— В Рим никой не пише резюмета като мен — предизвикателно й напомни синът.
Сервилия го изгледа с насмешка.
— Тукидид е написал няколко книги, за да разкаже за войната между Атина и Спарта. Не бива да загрозяваш изящния му гръцки с просташки латински, само и само неграмотните ти съграждани да заучат по някоя и друга фраза и да се надуват, че знаели всичко за Пелопонеската война?
— Литературното наследство — настоя синът — е твърде голямо, за да може човек да го обхване без помощта на съкратени преразкази.
— Кожата ти се мъчи — върна се тя на въпроса, който всъщност я интересуваше.
— Типично за момчета на моята възраст.
— Но не отговаря на моите очаквания за теб.
— Боговете да са на помощ на всичко, което не отговаря на твоите очаквания за мен! — избухна Брут.
— Обличай се, излизаме — подкани го тя и му обърна гръб.
Брут излезе в уютния атрий на Силановия дом облечен в детската си тога с пурпурен ръб. Все още не се обличаше като мъж, защото през декември, след Ювенталските игри, щеше да стане пълнолетен. Майка му вече беше готова и го наблюдаваше с все същия критичен поглед.
Да, раменете му определено бяха приведени и той ходеше изгърбен. А колко беше сладък като малък! Дори последната зима радваше окото — тогава, когато беше поръчала на самия Антенор, най-добрия портретист в цяла Италия, да изработи бюста му. Но пубертетът си казваше своето, момчешката му хубост изтляваше дори за влюбения й майчински поглед. Очите му бяха големи, тъмни замечтани, тежките му клепачи придаваха загадъчност на погледа, но носът му си оставаше все така къс и топчест като нейния. А кожата му, навремето гладка и с цвят на зехтин, я изпълваше с ужасни предчувствия: нима и той щеше да бъде един от многото злощастни младежи, обезобразени за цял живот! Младежки пъпки на петнайсет години — беше твърде рано! Инфекцията щеше да го преследва с години. Пъпки! Колко гнусно и колко банално. Още утре щеше да обиколи лекари и знахари да разпита за лек. А колкото до самия Брут, дали му харесва или не, щеше да тича всеки ден на Марсово поле да се упражнява и да се учи на бойни умения: след две години навършваше седемнайсет и щеше да влезе в легионите. Разбира се, не като редови войник, а като младши офицер: щяха да го прикрепят като кадет към щаба на някой военачалник, склонен да го вземе само заради името му. Брут имаше добро потекло.