На другия ден Цезар й прати вест, че ще се радва да разговаря на четири очи с нея в помещенията, които наемаше на Вик патриции, на третия етаж в сградата между работилницата за бои и Субуранската баня. В четири часа след изгрев-слънце някой си Луций Декумий щял да я чака на приземния етаж, за да я отведе горе.
Антистий Вет оставаше за още един мандат управител на Далечна Испания, но Цезар не беше поемал за свое задължение да служи докрай при него; той дори не си беше правил труда да търси нечие благоволение, напротив, от самото начало беше поверил съдбата си на жребия. Беше му се паднало да служи в Испания, където би останал с удоволствие, но квесторската длъжност беше твърде скромна, за да си изгради политическа кариера. Той си даваше сметка, че следващите няколко години от живота си е добре да прекара в Рим, за да бъде запомнен от хората на Форума: римляните трябваше да го познават по лице и да свикнат да се вслушват в гласа му.
Още на двайсет години Цезар беше спечелил гражданския венец за изключителна храброст, затова беше приет в сената десет години по-рано от приетото. Освен това имаше право да се изказва на заседание, при условие че сенаторите получаваха тази привилегия едва след избора им за някоя висша управленска длъжност. Но той не злоупотребяваше с това право: Цезар беше умен човек и знаеше, че нищо не би спечелил, ако досажда на колегите си с излишни речи. Не му беше нужно да се изявява като оратор, достатъчно му беше да присъства в сената, за да напомня за изключителните си заслуги. Според законите на Сула, където и да се появи по служебна работа, Цезар беше длъжен да носи на главата си венеца от дъбови листа, който си беше спечелил на бойното поле. А пък всички в негово присъствие бяха длъжни да стават на крака и да го поздравяват, дори бившите консули и цензори. Това го държеше настрани от останалите, както и над тях, а Цезар държеше и на двете. Другите сенатори можеха да се опитват да сформират около себе си партийки и течения, но той предпочиташе да бъде винаги сам. Е, човек трябваше да събира около себе си клиенти, за да печели влияние. Но Цезар не желаеше да се изкачи до върха — а върхът със сигурност беше негова цел — с помощта на приятели и интриги. Не кликата служеше на фаворита, а той — на кликата си.
Ето например така наречените „бони“, добрите люде. От всички политически групи в сената те се ползваха с най-голямо влияние. Често налагаха своите избраници при изборите, попълваха със свои хора състава на съдилищата, прокарваха своите законопроекти през народните събрания. И все пак добрите люде не се бореха за нищо! За тях не можеше да се каже друго, освен че всички са в еднаква степен противници на всякаква промяна. Докато Цезар държеше на промените. Твърде много неща в римското общество се налагаше да претърпят промени, дори да бъдат премахнати! Ако службата му в Испания го беше убедила в нещо, то бе, че промените трябва да се състоят в най-скоро време. Корупцията в администрацията и алчността на провинциалните управители щяха да задушат империята, освен ако не им се сложеше край навреме; а това беше само една от промените, които искаше да види. И възнамеряваше да наложи. Всеки аспект от римския обществен живот се нуждаеше от нов поглед, нова уредба. Но добрите люде все така упорито се съпротивляваха на промените. Това не бяха хората, с които Цезар би се съюзил. Нито пък бяха хората, на които Цезар би се понравил; чувствителните им сетива отдавна бяха надушили у него реформатора.
Имаше само един сигурен път до целта, която Цезар преследваше: военната кариера. Но преди да получи правото да командва римска армия, трябваше да се издигне най-малкото до поста на претор. Осемте претори ръководеха правораздаването в Рим и провинциите, затова всеки, който се надява да бъде избран на високата служба, трябваше да е прекарал години в съда. Цезар нямаше друг избор, освен да остане шест години в града. Щеше да си създава връзки, да си търси поддръжници сред избирателите, да се мъчи да овладее хаотичната политическа игра. За целта трябваше да бъде винаги на показ, да разширява личното си влияние, да привлича клиенти, да се сдружава с богаташите от конническото съсловие, да си създава поклонници. И то само от свое име, а не като поредния от „добрите люде“ или от която и да е друга политическа фракция, която държи членовете й да мислят еднакво… или по възможност изобщо да не мислят.