Цезар не страдаше от снобизъм, затова можеше спокойно да отдаде дължимото на Цицерон. Надяваше се да го привлече към себе си. Проблемът бе, че Цицерон никога не можеше да се задържи дълго време на нечия страна. Голямото му въображение и интелектът му подсказваха твърде много възможности, но той, вместо да ги използва, отстъпваше пред вродената си свенливост и се оставяше на течението. За човек като Цезар свенливостта беше най-големият недостатък. Ако Цицерон бъдеше на негова страна, той много по-лесно би изградил политическа кариера. Но дали Цицерон щеше да види предимствата, които един евентуален съюз помежду им би му донесъл? Това зависеше изцяло от волята на боговете.
Освен това Цицерон беше беден, а Цезар не разполагаше с пари да го купи. Като се изключат поземлените владения в Арпин, Цицерон разчиташе на жена си: Теренция беше изключително богата. Но за съжаление тя сама управляваше богатствата си и отказваше да предоставя средства на Цицерон за купуване на произведения на изкуството и провинциални вили, към които той имаше слабост. Ех, тези пари! Бяха способни да премахнат толкова много препятствия, особено за човек, който си е наумил да бъде пръв. Пример беше Помпей Велики, собственик на неизброими богатства. Той просто си купуваше съмишленици. Докато Цезар, въпреки благородния си произход, нямаше възможност да купува нито съюзници, нито гласове. В това отношение двамата с Цицерон си бяха лика-прилика. Ако нещо можеше да го възпре, разсъждаваше Цезар, това беше липсата на достатъчно пари.
На другата сутрин Цезар пусна всички свои клиенти да си вървят веднага след сутрешната среща с тях и отиде сам до жилището, което наемаше в една висока сграда на Вик Патриции — между бояджийската работилница на Фабриций и Субуранската баня. Това беше неговото убежище, което ползваше още от края на войната със Спартак. Майка му, жена му и дъщеря му налагаха едно твърде женско присъствие в родния му дом, на което той често трудно издържаше. Хората в Рим бяха свикнали с шума, дори богаташите на Палатина или в Карина се примиряваха с виковете, песните и смеха на робите, с детската глъч, с бебешкия плач, с непрестанните брътвежи на жените дори когато стояха далеч от съпрузите и бащите си и не им досаждаха с капризи. Това беше нормалното състояние на нещата и малцина мъже биха го възприели като неприятно. Но Цезар беше различен. Той обичаше самотата. Но понеже беше истински римлянин, дори не се опита да наложи своите вкусове на семейството си. Други биха забранили на домашните да вдигат шум или да го безпокоят без причина, но той предпочете да си наеме още едно жилище.
Цезар обичаше изящните вещи, затова трите стаи, които наемаше в този невзрачен многоетажен дом, никак не отговаряха на нивото на квартала. Единственият му истински приятел, Марк Лициний Крас, който страдаше от ненаситна алчност и страст към недвижимата собственост, веднъж си бе позволил да прояви неочаквана щедрост: продаде му изключително изгодно подова мозайка. Когато навремето купи дома на Марк Ливий Друз, Крас не беше харесал старомодната мозайка на къщата; но Цезар имаше чудесен вкус и знаеше, че подобно изящество е непознато за последните петдесет години. Крас реши да използва новото жилище на Цезар за работна площадка на част от робите си. Той имаше навика да купува цели дружини от роби, да ги обучава на различни занаяти, като измазване и боядисване на стени, позлатяване на колони, ваяне на гипс, рисуване на фрески и т.н., след което ги продаваше на многократно по-висока цена.
Когато Цезар влезе в тайното си жилище, въздъхна с облекчение. Трите помещения, в които четеше, посрещаше хора за работа и любовниците си, бяха чудесно подредени. Прекрасно! Луций Декумий беше изпълнил препоръките му и беше подредил всичко точно според желанието на Цезар. Новите мебели Цезар беше намерил в Испания и ги беше пратил в Рим по море много преди края на мандата си: лъскава маса с чекмеджета, изваяна от червен мрамор и с крака във формата на лъвски лапи; позлатена кушетка за хранене, тапицирана в тирски пурпур, както и два изящни стола. Към тях се прибавяше и новото легло, за което Луций Декумий беше споменал — широко, от позлатен абанос, застлано с пурпур. Кой би могъл да предположи, че човек като Луций Декумий ще има същия вкус като Цезар?