Цезар се запъти веднага към дома си, все така замислен за Сервилия. Чудеше се какво ли е усещането, докато докосваш тънката ивица черен мъх по гърба й.
— Майко — нахлу той в стаята на Аврелия, — трябва спешно да поговоря с теб. Ела в кабинета ми!
Аврелия остави писеца си на масата; в погледа й се четеше недоумение.
— Днес е денят за събиране на наема.
Но докато изричаше това, Цезар вече бе излязъл от стаята. Аврелия остави всичко и хукна след него. За пръв път го виждаше в подобно настроение. Какво го беше прихванало?
— Какво има? — попита тя, щом влезе в таблиния. Цезар стоеше прав, с ръце зад гърба и се поклащаше. Тогата се беше изхлузила от гърба му и той я беше оставил на пода. Аврелия се наведе да я вдигне, сетне я изхвърли през вратата в трапезарията и затвори.
За секунда Цезар сякаш не бе разбрал, че е влязла. В следващия миг се сепна и я стрелна с поглед, в който се четеше едновременно веселие и… може би известно опиянение. Най-накрая й даде знак да седне на стола.
— Скъпи ми Цезаре, няма ли да е по-добре да седнеш? Приличаш ми на разгонена котка.
Това му се стори изключително забавно и Цезар се засмя.
— А може би наистина се чувствам като разгонена котка.
Аврелия си даде сметка с кого се е срещал синът й.
— А-ха! Сервилия значи!
— Сервилия — съгласи се Цезар и седна на стола си. Сякаш се беше успокоил.
— Да не сме влюбени? — погледна го майка му със съчувствие.
Той се позамисли, но накрая поклати глава.
— Съмнявам се. По-скоро съм увлечен, но дори и в това не съм сигурен. Мисля, че не я харесвам.
— Обещаващо начало. Просто ти е скучно.
— Така е. Омръзнало ми е от всички онези овчи душички, които ме гледат в захлас.
— Тя няма да те гледа в захлас.
— Знам, знам.
— Защо искаше да те види? Да не би сама да ти е направила предложение?
— О, още не сме стигнали чак дотам, майко. Всъщност дори не знам дали и тя изпитва същото желание като мен. Нищо чудно да е обратното. Тъкмо я оцених, когато тя ми обърна гръб и си тръгна.
— Става все по-любопитно. Какво е искала тогава?
— Познай — ухили се Цезар.
— Не си играй с мен!
— Няма ли да познаеш?
— Не само че няма да отгатвам, но ако не престанеш да се държиш като дете, ще си тръгна.
— Не, не, стой тук, майко, ще се държа както трябва. Просто ми е приятно, че пред мен се показва ново предизвикателство, все едно съм попаднал на тера инкогнита.
— Да, това го разбирам — усмихна се Аврелия. — Хайде, кажи ми.
— Дойде от името на малкия Брут. Питаше дали ще се съглася на годеж между Брут и Юлия.
Това очевидно беше изненада; Аврелия примигна на няколко пъти.
— Колко странно!
— Въпросът е чия е идеята? Нейна или на самия Брут?
Аврелия се замисли. Най-накрая кимна и рече:
— Бих казала, че е на Брут. Когато любимата ти внучка е още дете, склонен си да не вярваш в тези неща. Но като се замислям сега, май има доста признаци. В нейно присъствие Брут се превръща в загубена овца.
— Ти си цял извор на сравнения с животни, майко! Първо котки, сега овце…
— Престани! Бъдещето на Юлия е твърде важно, за да се шегуваме.
Цезар веднага се усмири.
— Да, разбира се. От материална гледна точка това е изключително предложение дори за една Юлия.
— Съгласна съм особено сега, когато още си в началото на политическата си кариера. Един годеж с Юний Брут, при това със сина на Сервилия Цепионида, ще ти осигури подкрепата на добрите люде. Всички Юнии, както и Сервилиите, Хортензиите, някои от Домициите и Цецилии Метелите ще се обвържат с теб. Дори Катул ще трябва да замълчи.
— Доста радостна перспектива.
— Радостна, ако момчето е сериозно.
— Майка му ме уверява, че е.
— И аз така мисля. Освен това не ми се струва, че лесно си променя мнението. Трезвомислещо и предпазливо момче е Брут.
— Юлия дали ще се зарадва? — навъси се Цезар.
Аврелия надигна вежди.
— Странно, че задаваш подобен въпрос. Ти си й баща, от теб зависи за кого ще се омъжи. Досега дори не си намеквал, че би я оставил да се омъжи по любов. Тя е твърде важна за теб, все пак Юлия е единственото ти дете. Освен това ще ти се подчини. Научила съм я, че някои неща, например бракът, не зависят от нея.