Време беше Цезар да съобщи на Юлия за кого смята да я омъжи. Официалната церемония по годежа щеше да се състои през декември, след като Брут надене така наречената тога вирилис — мъжката тога на римски гражданин. Но договорът вече беше подписан, съдбата на Юлия беше решена. Защо досега беше отлагал, след като винаги се бе стремял всичко да свършва възможно най-бързо? Сам не можеше да си обясни. Беше помолил Аврелия да й съобщи, но тя държеше на домашния протокол и му отказа. Той беше главата на семейството, нека той да й каже. Жени, жени… Защо трябваше все жени да го обграждат през целия му живот, защо очакваше от бъдещето да го срещне с още повече? Да не говорим за всички трудности, които те създаваха.
Юлия си беше играла с Мация, дъщерята на приятеля му от детинство Гай Маций — съседът, който живееше в приземния апартамент от другата страна на вътрешния двор. Беше се прибрала обаче доста по-рано от часа за вечеря, затова Цезар нямаше оправдание повече да отлага. Дъщеря му танцуваше из градината подобно на нимфа, сините воали на дрехата й се носеха край детския й силует като утринна мъгла. Аврелия винаги я обличаше в бледосиньо или бледозелено. Колко красива щеше да бъде Юлия, щом порасне, мислеше си Цезар. Може би нямаше да смайва със същите изящни черти като баба си Аврелия, но затова пък притежаваше сърдечността на типична Юлия, каквато прагматичната и трезвомислеща Аврелия никога не бе показвала. За Юлиите открай време се приказваше, че правели щастливи своите съпрузи, Цезар се убеждаваше в това всеки път, щом зърнеше дъщеря си. В рода имаше и изключения; едната му леля (първата жена на Сула) се беше самоубила след дълги години, прекарани в страст към алкохола, братовчедка му Юлия Антония едва понасяше втория си ужасен съпруг и все по-често потъваше в депресия или изпадаше в истерия. И все пак в Рим легендата за Юлиите продължаваше да се носи и нямаше точно Цезар да я развенчава; всеки римски благородник с достатъчно състояние, за да не търси голяма зестра, помисляше най-напред за някоя Юлия.
Когато малката Юлия забеляза баща си облакътен на перваза, лицето й грейна от радост. Тя хукна към него и успя да се покатери до прозореца, за да се сгуши в прегръдките му.
— Как е моето момиче? — попита я той и я отнесе на една от трите кушетки, където седнаха един до друг.
— Денят беше прекрасен, татко. Успяха ли да изберат правилните хора за трибуни?
Цезар се усмихна и покрай очите му се появиха бръчици. Кожата му беше доста светла, но след годините, прекарани на открито по площади, съдилища и бойни полета, беше почернял и само тези тънки бръчици още пазеха някогашната му белота. Тази особеност открай време правеше дълбоко впечатление на Юлия, която най-много го харесваше безмълвен и сериозен — така не се забелязваха белите ивици, напомнящи на бойната маска на някой варварски воин. Затова се изправи, целуна го най-напред по едната, а сетне и по другата страна.
— Знаеш много добре — рече той, след като ритуалът приключи, — че правилните хора никога не успяват да заемат всички места на изборите. Новата Колегия е както обикновено смесица от добри, лоши, посредствени, отвратителни и интересни личности. Но мисля, че тази година всички като цяло ще бъдат по-активни. Около Нова година на Форума ще кипи от живот.
Разбира се, Юлия беше добре запозната с политическите въпроси. Все пак и баща й, и баба й принадлежаха към политическия елит, нищо че съседите им в Субура (дори Мация) рядко се вълнуваха от политически интриги и нехаеха за решенията на сената и народните събрания. Именно за тази цел, още щом Юлия навърши шест години, Аврелия я прати да се учи при Марк Антоний Гнифон. Навремето той беше частен учител на Цезар, но когато при възмъжаването си Цезар надяна жреческите одежди на фламен Диалис, Гнифон беше създал собствено училище, където преподаваше на знатни деца. Юлия се бе оказала способна и любознателна ученичка и споделяше бащината си любов към литературата. С математиката и географията не се справяше така добре. Не притежаваше забележителната памет на баща си. Толкова по-добре, бяха отсъдили всички, които й мислеха доброто. Природно интелигентните момичета бяха радост за всеки дом, но интелектуалките се превръщаха в нещастие, най-вече за самите себе си.
— Защо стоим в трапезарията, татко? — попита озадачена Юлия.
— Имам новини за теб и искам да ти ги съобщя насаме. — Цезар вече беше решил да й каже всичко.