— Нещо трябва да се направи — продължи той, — и нямам предвид някоя показна акция, която само да прикрие поражението ни: Метел Капрарий старши вече направи достатъчно в тази насока. С последни сили успя да се наложи в сухопътно сражение над някаква си критска сган, след което обсади и превзе Кидония, но остави прословутия пиратски адмирал Панарес да си замине. Капрарий превзема още няколко града, накрая обсажда и Кносос, зад чиито дебели стени се е скрил другият пиратски главатар Ластен. Когато става ясно, че Кносос ще падне, Ластен унищожава всички онези богатства, които не може да отнесе със себе си, и отплава. Изключително успешна обсада, не мислите ли? Но кое натъжава най-много нашия Капрарий старши? Това, че е изпуснал Ластен, или това, че Ластен е завлякъл съкровищата? Разбира се, че загубата на съкровищата! Ластен е обикновен пират, а пиратите нямат навика да плащат откуп един за друг. От тях се очаква след залавянето им да бъдат разпънати на кръст, както се полага на избягалите роби!
Габиний, пиценският гал, млъкна и зловещо се усмихна — съвсем по варварски. Пое си дълбоко дъх и заключи:
— Нещо трябва да се направи!
След което седна.
Никой не отговори. Никой не помръдна.
Квинт Марций Рекс въздъхна:
— Никой ли няма какво повече да каже?
Погледът му се плъзна по редиците насядали хора първо от едната му страна, сетне и от другата. Изведнъж Марций забеляза Цезар и неговото насмешливо изражение. Защо Цезар ще го гледа така?
— Гай Юлий, ти навремето беше заловен от пирати и успя да ги победиш. Нищо ли няма да предложиш?
Цезар се надигна от мястото си на втория ред.
— Само едно ще кажа, Квинт Марций. Нещо трябва да се направи.
И на свой ред седна.
Консулът вдигна ръце в знак на безсилие и разпусна заседанието.
— Кога смяташ да нанесеш своя удар? — попита Цезар приятеля си Габиний, докато излизаха от Курия Хостилия.
— Има време. — Той беше доста доволен. — Трябва най-напред да свърша някои други работи. Гай Корнелий също си има своите задачи. Знам, че обичаите изискват народните трибуни да започват най-напред с по-важните дела, но аз съм убеден, че това е погрешна тактика. Нека нашите уважавани консули Гай Пизон и Маний Ацилий Глабрион се поизпотят. Нека си помислят, че с Корнелий сме изиграли целия си репертоар, пък тогава пак ще отморим старата рана.
— Значи през януари или февруари?
— Най-рано през януари — съгласи се Габиний.
— Да разбирам ли, че Великия е решил на всяка цена да воюва срещу пиратите?
— Решен е на всичко. Имаш думата ми, Цезаре. Рим ще види дела, каквито никога не е виждал.
— Тогава да изчакаме януари. — Цезар се спря и изгледа с любопитство събеседника си. — Великия никога не би могъл да привлече Пизон на своя страна — той е силно обвързан с Катул и добрите люде. Но Глабрион е по-обещаващ в това отношение. Пък и няма да забрави как постъпи Сула с него.
— Имаш предвид, когато го принуди да се разведе с Емилия Скавра?
— Именно. Догодина той ще е втори консул.
Габиний се изсмя.
— Помпей вече е намислил какво да даде на Глабрион.
— Много добре. Ако успеете да внесете раздор между двамата консули, ще стигнете много далеч.
Цезар възобнови връзката си със Сервилия след завръщането й от Кума в края на октомври. Двамата бяха все така обсебени един от друг, както и преди. От време на време Аврелия го подпитваше, но Цезар й съобщаваше възможно най-малко неща; не искаше майка му да знае докъде са стигнали любовните им взаимоотношения със Сервилия, нито какво точно означава връзката за него. Той все още изпитваше отрицателно отношение към Сервилия, но това не можеше да попречи на връзката им: никой от двама им не очакваше да бъде харесван от другия.
— Ту харесваш ли ме? — попита я Цезар в деня преди новите народни трибуни да встъпят в длъжност.
Тя му подаваше гърдите си и замълча до мига, в който топлината облада цялото й тяло.
— Аз никого не харесвам — заяви Сервилия и се настани отгоре му. — Или обичам, или мразя.
— Така удобно ли ти е?
Но Сервилия нямаше чувство за хумор и не направи връзка с физическото разположение на телата им в този момент.
— Много по-удобно, отколкото да харесвам каквото и да е. Забелязала съм, че когато хората се харесват един друг, стават неспособни да постъпват правилно. Например премълчават някои истини, сякаш истината е способна да нарани. Докато любовта и омразата позволяват да си казваме всичко, винаги и навсякъде.